— Да, сър — рече японецът. Гласът му беше писклив и звучеше неприветливо. Но малките черни очички на керемиденочервеното му набръчкано лице се сториха на Майкъл умолителни и смутени. Изпита желание да каже нещо утешително и любезно на тоя старец емигрант, който неочаквано се бе намерил в лагера на противника и сигурно се чувстваше донякъде виновен за вероломното нападение, извършено на три хиляди мили оттука.
— Много лошо, нали? — рече Майкъл.
Градинарят го изгледа в недоумение, сякаш не разбра думите му.
— Говоря за войната — обясни Майкъл.
Градинарят повдигна рамене.
— Не е толкова лошо — отвърна той — Всички викат: „Лоша Япония, проклета Япония!“ Но тя не е толкова лоша. По-рано Англия искаше нещо и хоп — вземаше си го. Америка искаше нещо и хоп — вземаше си го. А ето че сега и Япония иска нещо — той изгледа студено и предизвикателно Майкъл — и си го взема.
Градинарят се обърна, пусна отново косачката и тръгна бавно по моравата; около краката му захвърча окосена благоуханна трева. Майкъл го сподири с очи, оглеждайки покорно превития му гръб, необикновено здравите му крака със запретнати до коленете скъсани груби панталони и набръчканата му загоряла шия, която стърчеше над избелялата, пропита с пот риза.
Майкъл повдигна рамене. Може би във военно време всеки добър гражданин бе длъжен да съобщи, където следва, за подобни изказвания. Може би тоя възрастен градинар в парцаливи дрехи беше всъщност капитан от японските морски сили, който ще се прикрива до момента, когато пред пристанището Сан Педро се появят корабите на имперската флота… При тия мисли той неволно се усмихна. Ето влиянието на киното върху съвременния човек — влияние, от което никой не може да се спаси.
Майкъл затвори прозореца и започна да се бръсне, като през цялото време се мъчеше да реши какво да предприеме занапред. В Калифорния беше дошъл заедно с Томъс Кахун, който се опитваше да събере артисти за една нова театрална постановка. Същевременно те бяха преговаряли с драматурга Милтън Слийпър, за да внесат известни изменения в неговата пиеса. Слийпър можеше да се занимава с пиесата си само нощем, защото през деня работеше като сценарист в киностудията „Братя Уорнър“. „Изкуството — казваше иронично Кахун — се намира в голям разцвет през двадесетия век. Гьоте, Чехов и Ибсен са се потили над своите пиеси по цели дни, а Милтън Слийпър работи над творбите си само през нощта!“
„Струва ми се — мислеше си Майкъл, докато прекарваше бръснача по страните си, — че когато родината воюва, човек би трябвало да изпитва нужда да извърши нещо крайно решително и голямо. Например да нарами карабината или да постъпи във военната флота, или да скочи в самолета и да прелети поне пет хиляди мили, или пък да се спусне с парашут в столицата на врага…“
Но Кахун имаше нужда от него, за да поставят пиесата. При това — нямаше защо да си криви душата — той се нуждаеше от пари. Ако отиде в армията сега, родителите му навярно ще гладуват, а трябваше да плаща и издръжката на Лора. Този път Кахун му бе обещал и процент от сбора. Наистина тоя процент не беше голям, но ако пиесата се харесаше, на публиката, за година-две би могъл да получи доста пари. Може би войната нямаше да продължи дълго и тия пари щяха да му стигнат. Ако пък пиесата имаше изключителен успех, да речем, като „Ирландската роза на Ейби“ или „Тютюнев път“, то войната можеше, ако ще, да продължава безкрайно. Все пак беше ужасно дори да допусне, че тая война би могла да продължи толкова дълго, колкото се играеше „Тютюнев път“.
Жалко наистина, че нямаше сега пари. Толкова хубаво би било — след като бе узнал за началото на войната — да отиде в най-близкия наборен пункт и да се запише доброволец в армията. Човек би могъл цял живот да си спомня с гордост такъв решителен и недвусмислен жест. Но той имаше в банката само шестстотин долара, финансовите агенти търсеха от него подоходен данък още за 1939 година, а Лора беше проявила необикновена алчност по време на развода. Той трябваше да й плаща пожизнено (освен ако се омъжеше отново) по осемдесет долара седмично, а при това тя бе измъкнала всичките му налични пари от банковата му сметка в Ню Йорк. Интересно е да се узнае дали човек плаща издръжка, ако постъпи в армията! Може би в окопите някъде в Азия ще припълзи военната полиция и потупвайки го по рамото, ще каже: „Тръгвай с нас, войниче, отдавна те търсим!“ Майкъл си спомни един епизод от предишната война, който негов приятел англичанин му бе разправил. На третия ден от битката при Сома, когато почти цялата рота била избита и нямало никакви изгледи за помощ, приятелят му получил писмо. С разтреперани ръце и почти разплакан, човекът го отворил и в него намерил… съобщение от данъчните власти. „Многократно ви уведомяваме вече, че дължите тринадесет лири и седем шилинга за фискалната 1914 година. Длъжни сме да ви предупредим, че това е последно напомняне. Ако в най-скоро време не погасите задължението си, ще пристъпим към съдебни мерки.“ Целият изкалян, оглушен от артилерийската стрелба, с хлътнали очи и разкъсана униформа, англичанинът — едва ли не единственият оцелял от ротата — старателно написал напреко на листа: „Елате да си ги получите. Военното министерство с удоволствие ще ви даде моя адрес!“ След това подал плика на ротния писар да го изпрати при първа възможност и се обърнал отново срещу напиращите немци.