От уста на уста се носеха вече слухове и анекдоти за войната. Един известен режисьор обикаляше из залата с безстрастно лице и шепнеше съвсем доверително ту на един, ту на друг познат, че в Тихия океан нямало нито един американски боен кораб, а на триста мили от брега на Орегон била съзряна цяла японска флота. Един сценарист пък чул лично в бръснарницата на „Метро Голдуин Майър“ как някакъв режисьор заявил, плюейки сапунената пяна: „Така съм побеснял срещу тия дребни жълтокожи мерзавци, че ми се ще веднага да се откажа от работата си и да отида… да отида… — тук човекът се поколебал, търсейки най-силната дума, която би изразила гнева и чувството му за дълг — във Вашингтон — завършил той накрая.“ Историйката на сценариста има голям успех. Той ходеше от маса на маса и когато хората избухваха в гръмогласен смях, отдалечаваше се бързо на лов за нови слушатели.
Кахун беше мълчалив и разсеян и Майкъл разбра, че пак се е обадила язвата му. Въпреки това режисьорът настоя „да пийнат по едно“, преди да седнат на маса. Майкъл за първи път виждаше Кахун да пие алкохол.
Те седнаха в едно от сепаретата в очакване на Милтън Слийпър, автора на пиесата, над която Кахун работеше сега, и на киноартиста Кърби Хойт, когото режисьорът се надяваше да привлече за постановката.
— Това е една от най-неприятните особености на тоя град — изръмжа Кахун. — Тук всички са свикнали да разискват делови въпроси по време на обяд. И бръснарят не ще те обръсне, преди да си напълни търбуха.
В залата влезе усмихнат Фарни и се отправи с ленива царствена походка към сепаретата, като се усмихваше и ръкуваше ту с един, ту с друг. Той беше импресарио на сто и петдесет от най-високоплатените артисти, сценаристи и режисьори в Холивуд и този ресторант представляваше за него нещо като лично кралско владение, а времето за обед — тържествен час за аудиенции. Фарни познаваше добре Майкъл и неведнъж му бе предлагал да се заеме сериозно с режисьорска работа, като му обещаваше слава и богатство.
— Здравейте! — рече Фарни, като се ръкува с тях и се усмихна с добродушна наглост, която — той бе разбрал това — правеше силно впечатление на хората и ги караше да плащат на клиентите му повече, отколкото смятаха първоначално. — Е, как ви харесва това, което става? — попита той с такъв тон, сякаш войната беше негова лична филмова постановка, с която се гордееше особено много.
— За първи път участвам в такава очарователна малка войничка — отговори в същия тон Майкъл.
— На колко години сте, Уитикър? — Фарни изпитателно го погледна.
— На тридесет и три.
— Ако желаете, бих могъл да ви снабдя с две нашивки, във флотата. В отдела по печата. Информация за радиото. Искате ли?
— Господи! — възкликна Кахун. — Нима и флотата си има свои импресарии?
— Имам един приятел, капитан — рече Фарни, без да се обиди. — Е, какво ще кажете? — обърна се той отново към Майкъл.
— Още не — отговори Майкъл. — Налага се да почакам два-три месеца.
— След три месеца — ухили се Фарни и погледна две блестящи хубавици в съседното сепаре, — след три месеца вие вече ще се разхождате в градините на Йокохама!
— Откровено казано — Майкъл се помъчи думите му да прозвучат съвсем простичко, — аз искам да постъпя във войската като редник.
— Не ставайте глупак — рече Фарни. — Какво ви е прихванало?
— Това е дълга история — каза смутено Майкъл, схванал, че все пак се е държал предвзето. — Друг път ще ви я разправя.
— Знаете ли какво представлява редникът в армията? — усмихна се широко Фарни. — Един обикновен котлет и нищо повече, шепа кълцано месо с мъничко тлъстинка. Е хайде, воювайте със здраве! — Той им помаха с ръка и продължи нататък край сепаретата, от които постоянно го поздравяваше ту един, ту друг от посетителите.