Кахун наблюдаваше замислен двама комици, които си пробиваха път към бара, като се смееха високо и се ръкуваха почти с всички.
— Какъв град! — продума той. — С удоволствие бих дал на японското главно командване петстотин долара и по два билета за всички мои премиери, ако нареди още утре да го бомбардират. — И добави, без да погледне събеседника си: — Майк, бих искал да ти кажа нещо, макар че то може да ти прозвучи много егоистично.
— Говори.
— Не постъпвай във войската, преди да свършим тая постановка. Много съм уморен, за да работя самичък. А ти участваш в нея от самото начало. Слийпър е ужасен мошеник, но тоя път е написал хубава пиеса.
— Не се безпокой — меко отвърна Майкъл и си помисли гузно, че в името на приятелството е намерил благовиден предлог да се отърве от войната за още един сезон. — Няма да те оставя.
— Армията ще мине и без тебе още два месеца — добави Кахун. — Всъщност ние и без това ще спечелим войната.
Той млъкна, защото забеляза Слийпър, който се приближаваше към тяхното сепаре. Бе облечен като преуспял млад писател в тъмносиня работна блуза с кривната настрана връзка. Той беше хубав, едър и арогантен човек, който преди няколко години бе написал две остри и вълнуващи пиеси за живота на работническата класа. Слийпър седна, без да им подаде ръка.
— Господи! — изръмжа той. — Защо трябва да се срещаме в такова ужасно място?
— Срещата ни беше определена от твоята секретарка — меко рече Кахун.
— Моята секретарка има две амбиции: да спи с един унгарски режисьор от студията „Универсал“ и да направи от мене джентълмен. Тя е от тоя тип момичета, които винаги намират кусур на ризите ти. Познавате ли тоя вид жени?
— Всъщност и аз не харесвам много твоите ризи — рече Кахун. — Ти печелиш по две хиляди долара на месец и няма защо да носиш подобни боклуци.
— Двойно уиски — обърна се Слийпър към келнера. После каза високо:
— Чичо Сам най-после реши да вдигне лапата си в защита на човечеството.
— Преписа ли втората сцена? — запита Кахун.
— За бога, Кахун! — възкликна Слийпър. — Мислиш ли, че човек би могъл да пише в такова време?
— Аз само така — попитах за всеки случай.
— Кръв! — издекламира Слийпър („Като герой от негова пиеса!“ — помисли си Майкъл.) — Кръв по палмите, кръв по радиоапаратите, кръв по палубите на корабите, а той ме пита за втората сцена! Ние живеем в изключителен момент. Недрата на земята се тресат от грохот. Човешкият род се гърчи, страда и кърви, обхванат от мъчителен кошмар…
— Запази тия думи за финалната сцена — прекъсна го Кахун.
— Остави тези евтини бродуейски шеги — рече ядосано Слийпър, като сви хубавите си гъсти вежди. — Тяхното време мина, Кахун. Завинаги мина. Първата хвърлена бомба вчера разби на прах последния анекдот. Къде е оня свински бут? — Той се огледа нервно, като почукваше с пръсти по масата.
— Хойт каза, че ще закъснее малко — обади се Майкъл. — Но сигурно ще дойде.
— Трябва да се върна в студиото — заяви Слийпър. — Фреди иска да се отбия там следобед. Смятат да правят филм за Хонолулу, с който искат да разбудят американския народ.
— А ти какво мислиш да правиш? — попита Кахун. — Ще имаш ли време да завършиш пиесата?
— Разбира се. Нали ти обещах.
— Да, но то беше, преди да влезем във войната. Предполагах, че може би ще искаш да постъпиш в…
Слийпър изсумтя.
— Какво бих могъл да върша в тая война? Да охранявам някой виадукт в Канзас-сити? — Той отпи голяма глътка от уискито, което келнерът бе сложил пред него. — Човекът на изкуството не е роден за военна униформа. Задачата на такъв човек е да поддържа неугасимия пламък на културата, да разяснява за какво се води войната, да повдига настроението на хората, които се сражават със смъртта. Всичко останало е сантименталност. В Русия за човека на изкуството няма място във войската. Властта там казва: „Вашата работа е да пишете, да рисувате и композирате.“ Страна, в която управляват хора със здрав ум, не хвърля своите национални съкровища на бойните линии. Какво бихте помислили, ако французите пратят „Мона Лиза“ и „Автопортрет“ от Сезан на линията Мажино? Ще речете, че са се побъркали, нали?