Това решение удовлетвори всички, но не и Голах. Въпреки всичко той, изглежда, бе вече готов да се примири със съдбата си и когато му съобщиха решението на събранието, повика Фатима и и поръча да му донесе вода.
Но любимката на шейха отказа да изпълни неговата заповед, като каза, че арабите й били заповядали да не му дава нищо.
Това беше истина.
След страшни усилия и безполезни опити да скъса въжето Голах се видя принуден да седне неподвижно на пясъка и повече не продума.
Круменът го наблюдаваше през всичкото време.
— Той не е като нас — каза на белите. — Няма да стои роб и скоро ще умре.
В това време, когато Голах седеше тъжен, поразен от измяната на Фатима, двете му други жени дойдоха при него; тази, която той бе заровил жива в пясъка, му донесе кратунка с вода, а другата — „соглех“.
Един от арабите, като подразбра тяхното намерение, се завтече при тях и с гневен глас им каза да си вървят в шатрата. Но жените не го послушаха. Тогава арабинът, който не искаше да употреби насилие срещу тях и като смяташе да им попречи да изпълнят намерението си, и им каза, че сам ще даде водата и храната на роба.
Жените се съгласиха, но когато арабинът поднесе на шейха кратунката с водата и „соглеха“, Голах отказа отново да ги приеме. Черният шейх не искаше да приеме нищо от ръцете на господарите.
Арабинът изяде „соглеха“, изля водата в меха и върна на жените празните съдове. Нито гладът, нито жаждата можеха да отвлекат Голах от неговите мрачни мисли.
Двете жени, които му останаха верни, пак тръгнаха към него с вода и храна, но арабинът не им позволи да се приближат до него. Подир няколко несполучливи опита жените повикаха на помощ роднините на Голах. Единствен синът му се отзова на тяхната покана.
Но и той бе възпрян от арабина, който го нарече роб и му заповяда да стои мирен. Когато тази заповед не бе изпълнена, арабинът употреби сила; с опасност за живота си, синът на Голах се възпротиви и се осмели да употреби също сила за защита. А такова престъпление според законите на пустинята се наказва със смърт.
Шумът от борбата привлече вниманието на замисления шейх и той каза на сина си да се покори и да стои мирен. Но момчето продължаваше да се противи. Арабинът се приготви да убие непокорния роб, но в тази минута се завтече при тях круме-нът и каза две арабски думи, които означаваха: баща и син. Арабинът застина, той разбра чувствата на сина, но не се съгласи да му позволи да помогне на баща си и заповяда да го свалят на земята при него. Двете жени също бяха вързани, бити и отведени в шатрата.
Фатима остана равнодушна свидетелка на тази сцена, но вместо да изкаже някакво съчувствие към своите близки, тя като че ли се забавляваше с това, което ставаше наоколо й.
Поведението на любимата жена изпълни с ново негодувание душата на черния шейх. Той забрави своите мъки и своето унижение пред голямото огорчение — да гледа как го презира жената, която е предпочитал пред другите. Тази скръб го измъчваше повече и много по-силно, отколкото всичко останало.
— Старият Голах, изглежда, е много измъчен! — каза Терънс, — Ако не беше ме бил толкова по-рано, бих го съжалил. Когато ме биеше с приклада на пушката си, се заклех, че ще го убия, щом веднъж ръцете ми бъдат свободни, но сега не бих се решил на това.
— Вярно е, Хари — отговори Стария Бил. — Не е геройство да отмъстиш на неприятеля си, когато той е вързан… Не искам с това да кажа, че тоя стар мръсник няма да може вече да ни вреди — напротив, мисля, че още много ще патим от него, преди да го вземат дяволите. Но все ми се струва, че Тоя, който гледа отгоре, ще съумее да накаже виновния и без нашата намеса.
— Имаш право, Бил! — каза Хари. — Аз мисля, че Голах сега е също така нещастен, както и ние самите!
— Какво казваш? — възрази Колин. — Голах е нещастен като нас? Съвършено не! У него има повече енергия, по-силна воля и повече сърце, отколкото у нас тримата.
— Значи опитът му да те накара да умреш от глад говори, че има сърце, нали? — попита Хари.
— Не, за това е виновно неговото варварско възпитание. Сега се възхищавам от него. Видяхте ли как се отказа от водата, която толкова пъти му предлагаха?
— Че в него има нещо чудно, това е истина — каза Хари, — но да се възхищаващ от такъв разбойник, струва ми се, че няма защо.
— Аз съм на същото мнение — намеси се и Бил. — На него можеше да му бъде сега също тъй добре, както и на нас, и аз считам за луд оня, който не иска да бъде щастлив, когато би могъл да бъде.
— Това, което ти наричаш безумие — възрази Колин, — е само една благородна гордост, която го поставя по-високо от всички ни. Той има силна воля и не иска да се подчини на робството. А какво сме ние?