Когато старият шейх се поуспокои, взе ремък и каза, че ще върже своите роби и ще ги държи така, докато му принадлежат.
— Поговори с него! — извика Хари на крумена. — Кажи му, че Бог е велик, а той е глупак. Ние нямаме намерение да бягаме и не помисляме дори за такова нещо.
Круменът обясни на шейха, че нито той, нито белите роби, които са служили на английски кораби, мислят да бягат; те искат само едно — да ги заведат на север, където да бъдат откупени. Те не са толкова глупави, за да избягат от арабите в такова място, където не се надяват на никаква помощ и рискуват да умрат от глад. Освен това, добави круменът, те всички се считат много щастливи, че са сполучили да се измъкнат от ръцете на Голах, който искал да отиде в Тимбукту и там да ги обрече на черно робство. Докато круменът говореше с шейха, арабите се натрупаха около него и го слушаха внимателно. Той им съобщи, че белите роби имат приятели в Ахадер, Сверах, Санта Крус и Мохадор, които ще заплатят за тях голям откуп. Защо ще бягат, когато знаят, че арабите ще ги заведат в градовете, където живеят приятелите им? Съвсем друго нещо е младият роб, който току-що избяга: той е роднина на Голах, брат на жена му и ако бе останал при арабите и бе отишъл с тях на север, би си останал вечен роб. Затова именно избяга той, надявайки се да намери Голах и сина му.
Обяснението на крумена бе толкова задоволително за арабите, че те вече не се страхуваха. Но за по-сигурно оставиха двама души да пазят лагера през нощта. Спокойствието на ордата за щастие с нищо не бе нарушено. Съмна се, а двамата араби, които бяха заминали да гонят хитрия беглец, не се връщаха.
Понеже разстоянието до най-близкия кладенец беше твърде голямо, ордата не можеше да чака твърде дълго на това място. Шейхът заповяда да разтурят шатрите и след малко керванът тръгна на път, като се надяваше да срещне двамата араби, които гонеха избягалия роб.
Очакването им се сбъдна.
Старият шейх яздеше най-отзад и внимателно оглеждаше хоризонта. Като изминаха около десет мили, едно място привлече вниманието му и той веднага се запъти натам, последван почти от всички, без жените и децата.
Двамата араби, които бяха заминали, лежаха на земята един до друг: единият с куршум в сляпото око, другият промушен със сабя. Явно беглецът се бе срещнал с Голах и със сина му и тримата заедно бяха извършили убийството. Защото те не само бяха добре въоръжени, но и яздеха добри животни.
Арабите бяха ужасно разгневени. Те се нахвърлиха върху двете жени на Голах, които коленичиха и се молеха за милост. Искаха да ги убият в яда си, но старият шейх, въпреки че беше побеснял от гняв, се застъпи за тях, каза, че те не са отговорни за постъпките на мъжа им.
Нещастието, което постигна арабите, доста много разтревожи и нашите моряци — започнаха да се страхуват да не попаднат отново в ръцете на победоносния Голах.
— Ние пак ще станем негови роби — каза Терънс. — Той ще избие всички един по един и ще си вземе имуществото… а нас ще откара в Тимбукту!
— Заслужаваме го — каза Хари, — ние сами ще си бъдем виновни, ако пак ни зароби.
Гневът на арабите се смени с безпокойство. Те знаеха, че около тях се скита враг, и то неотдавна предателски ограбен от тях.
Като заровиха набързо труповете на другарите си, продължиха на север.
Робите скоро започнаха да страдат от глад и жажда и понеже бяха принудени да следват бързоходните камили, останаха съвсем без сили. Полюшвайки се като сенки, те се мъкнеха един подир друг.
На другия ден моряците казаха на арабите, че не могат да вървят повече. Но се излъгаха: още не знаеха, че любовта към живота придава странна храброст на хората.
При залеза на слънцето се влачеха едва-едва по пясъка, изровен от неотдавнашната буря. Дребен и мек като сняг, той причиняваше такава умора на пешеходците, че и самите араби съжалиха робите и сравнително рано спряха за нощуване. Както и през миналата нощ, лагерът се пазеше от двама души. Моряците, измъчени от уморителното вървене през деня, като похапнаха малко и утолиха донякъде жаждата си, заспаха. Около тях, също така дълбоко, спяха и арабите, наполовина заровени в пясъка.
Спокойствието им не беше нарушено до часа, който предшества зората и в който тъмнината бе най-гъста. Тогава се събудиха от гърмеж; последва втори, който се чу от противоположната страна. Скоро целият лагер беше на крак.
Арабите грабнаха оръжието и наизскачаха от шатрите. Един от тях се завтече към тази страна, откъдето се бе чул първият изстрел. Като видя тичащ към него човек, си помисли, че е враг, и гръмна, но удари единия от двамата пазачи на лагера. Другият бе намерен, потънал в собствената си кръв. Врага обаче не можаха да открият, той бе изчезнал. Някои от арабите искаха да го преследват, но шейхът ги спря и заповяда да се съберат всички около него.