Занесоха двамата ранени в една шатра.
Този, който по погрешка бе ранен от другаря си, още дишаше, но скоро изпусна последната въздишка.
Другият, ударен в гръбначния стълб, нямаше никаква надежда да оздравее.
Скоро се разсъмна съвсем и арабите можаха да открият как неприятелят е дошъл толкова близо до лагера, без да бъде забелязан.
На около стотина крачки намериха окоп, внимателно изровен в мекия пясък.
Той се разделяше на други два, по-плитки, и обхващаше ъглово арабския лагер откъм страните, където стояха двамата пазачи.
Убийците се бяха промъкнали в тези окопи от разни страни, без да бъдат забелязани по време на придвижването си.
На дъното на единия окоп арабите намериха следи от човешки стъпки. Бяха следите на оня, който бе бързал да изскочи от окопа.
— Това е работа на Голах! — каза круменът на Хари. — Той е оставил следите, когато е побягнал след изстрела.
— Твърде е възможно… — отговори Хари. — Но защо предполагаш, че това са следи на бившия ни господар?
— Защото само Голах има толкова големи крака и само той може да остави подобни дири.
— Повтарям — каза Терънс, като чу тези думи, — ние пак ще попаднем в ръцете на Голах и ще идем след него в Тимбукту. Ние и сега вече принадлежим на него, защото той ще избие арабите един след друг…
Хари не отговори. Предсказанието на неговия приятел му се видя много правдоподобно.
От единадесетте души, които съставляваше керванът на арабите, четирима вече бяха мъртви, а освен това и още един умираше.
Бил каза, че Голах със сина си и зетя си ще надвие лесно на останалите шестима араби, защото самият се равнява по сила, ловкост и енергия на четирима.
— А ние за какво сме тук? Не можем ли да помогнем на арабите?
— Да, но само като стока — каза Хари. — Досега бяхме толкова неспособни да се защитим! Като малки деца! Та и какво ли бихме могли да направим? Прехваленото превъзходство на нашата напия не може да има никакво значение в пустинята, където сме принудени да действаме в такива необикновени условия!
— Вярно е — каза Бил, — но сега не сме далече от морето, кълна се, че усещам мирис на солена вода! Пред очите ми е фрегатата! Нашата фрегата! Тя ще възкръсне! Тя е нашият символ, водач към волността! Тя е самата свобода, към която се стремим! И повярвайте ми, ако продължим пътя си на запад, преди да настъпи нощта, сами ще се уверите, че казвам истината!
В това време арабите се съветваха какво да правят.
Да се разделят на две части и да пратят едната да преследва неприятеля бе твърде неблагоразумно, защото в такъв случай нито едната, нито другата част би била достатъчно силна, за да се бори с враговете.
Само ако всички са заедно, биха могли да победят Голах.
Оставените по пясъка следи продължаваха цяла миля в посоката, в която арабите искаха да заминат. Ясно се виждаха също и следите на коня и камилите, което показваше, че враговете са избягали на запад. Арабите можеха да избягнат срещата с Голах, ако тръгнеха на изток, но те познаваха много добре тази част на пустинята и знаеха, че ако тръгнат нататък, ще намерят вода чак след пет дни.
Но те не искаха да избягнат Голах. Жаждата за отмъщение ги караше с нетърпение да чакат часа за тръгване. Трябваше да бързат още и поради това, че бе нужно да вървят около два дни, за да стигнат до най-близкия кладенец.
Когато бяха напълно готови за път, се уплашиха да не ги задържи раненият им другар, който още дишаше. Виждаше се, че той няма да живее дълго, тъй като долните му крайници вече бяха изстинали. Оставаше му най-много да се мъчи още няколко часа, но другарите му не искаха да дочакат последното му из-дихание. Те изкопаха гроб в пясъка до умиращия. Обърнаха очи към ранения.
— Бисмиллях! — каза старият шейх. — Защо не умираш, скъпи ми другарю? Ние чакаме края на съдбата ти!
— Всичко е свършено! — пошепна раненият.
Шейхът сложи ръка на главата му.
— Да — каза той, — другарят ни каза истината, не го бива вече!
Положиха умиращия в гроба и започнаха да го засипват с пясък.
От гроба се чуха охкания и ръцете на ранения няколко пъти се показаха над пясъка, но арабите се престориха, че не виждат тези движения, че не чуват неговите стенания.
Бързо засипаха гроба, после по заповед на шейха керванът тръгна на път.