Глава петнадесета
ОТМЪЩЕНИЕТО НА ГОЛАХ
Думите на Бил се потвърдиха. Същия ден вечерта моряците видяха със собствените си очи, че слънцето залязва зад блестящ хоризонт, който никак не прилича на хоризонта на пясъчната пустиня, из която от толкова време вече се скитаха. Далечният полъх на любимата вечна стихия силно въз-радва стария моряк.
— Това е родината ни! — извика той. — Няма да загинем, затрупани от пясъка! Фрегатата ни чака! Не искам вече да губя морето от очите си! Искам да свърша живота си под водата, като християнин!
Моряците бяха щастливи, както и Бил. Но морето беше още доста далеч, та не можеха да стигнат до него още тази вечер. То удряше вълните си в сънищата им, в тях виждаха те скалите на родния бряг.
Лагерът беше построен на пет мили от брега. През пялата нощ трима араби стояха на стража, а на следващия ден всички продължиха пътя си. Едни с надежда, а други със страх, че Голах ще се появи отново. Искаха да го срещнат през деня, когато се надяваха да си вземат от него откраднатите животни. И тъй като познаваха много добре тази част на брега, те бяха почти уверени, че желанието им ще се изпълни. На разстояние около два дни път се намираше единственото място, където можеше да попълнят запасите си с вода, и ако стигнеха там преди Голах, трябваше да го чакат. Той непременно щеше да отиде там, за да спаси животните, които иначе биха умрели от жажда.
По обяд се спряха за почивка недалеч от брега. Но понеже шейхът искаше по-скоро да стигне до кладенеца, не се бавиха много. Моряците, възползвайки се от тази почивка, се окъпаха и събраха миди за ядене, защото „соглехът“ почна да им омръзва. Ободрени от къпането и подкрепени от ситата храна, от своята мечта-фрегата, белите роби понесоха много по-лесно мъчнотиите на пътя и благодарение на това стигнаха до кладенеца цял час преди залез слънце.
Старият шейх и още един арабин слязоха предпазливо на пясъка, за да огледат следите, оставени от тези, които са били по-рано на това място. Арабите силно се разочароваха, като познаха, че Голах вече е бил тук, и то най-много два часа преди тях, тъй като дирите бяха съвършено пресни. Нямаше съмнение, че черният шейх е някъде наблизо и чака удобен случай, за да направи и второ посещение на враговете си.
След това откритие страхът на арабите се засили още повече. Те не знаеха какво да правят. Мненията се разделиха. Едни съветваха да останат няколко дни при кладенеца, докато водата на Голах се свърши и той бъде принуден отново да дойде до кладенеца. Тази мисъл не беше лоша, но за нещастие те имаха малко храна, та не беше възможно да се бавят дълго на едно място. Затова решиха веднага да потеглят.
В минутата, когато бяха вече готови да тръгнат, пристигна от юг керван търговци. Попитаха ги дали не са срещали някого по пътя. Търговците отговориха, че били срещнали трима души и купили от тях храна. От описанието, което търговците направи-ха на тези трима, ставаше ясно, че са именно негрите, от които, се интересуваше старият шейх.
Не беше възможно арабите да повярват, че Голах се е отказал от отмъщението. Старият шейх им съобщи решението си богатството на загиналите да се разпредели между живите им другари, след което керванът тръгна на път.
Не изминаха твърде голямо разстояние и спряха отново за почивка. На робите позволиха да съберат миди, но този път не само за себе си, а и за целия керван. Повечето от арабите мислеха, че Голах си е отишъл вече в родината. Те дори смятаха за излишно да поставят нощна стража около лагера.
Круменът не споделяше това мнение и направи всичко възможно, за да убеди новите си господари, че и тази нощ ги заплашва посещение на Голах. С всички сили той се мъчеше да им докаже, че Голах, когато беше сам и не добре въоръжен, убиваше техните другари, за да си отмъсти, а сега, когато е вече прекрасно въоръжен и при това не сам, а с още двама другари — с помощта на които сполучи да изтреби почти половината от враговете си, — сега именно той няма да остави нито за минутка на мира оцелелите.
— Кажете на арабите — намеси се Хари, — че ако не искат да пазят през нощта, ние сами ще се погрижим за това, стига да ни дадат оръжие.
Круменът предаде това предложение на шейха, който вместо отговор се усмихна загадъчно. Мисълта да повери охраната на лагера на робите, и особено да им се даде оръжие, му се видя много детинска.
Хари разбра значението на тази усмивка, която без съмнение беше отказ.
— Шейхът е дърт глупак! — каза той на преводача. — Увери го, че ние също се страхуваме да попаднем в ръцете на Голах, както и на него самия не му се иска да остане без нас, или да бъде убит. Нека разбере, че искаме да отидем на север, където се надяваме да ни откупят, и по тази причина ще пазим лагера със същата бдителност и вярност, както и самите араби.