Арабите казаха на крумена, че Хари ги е излъгал: шейхът, на когото гостували, познавал много добре Мохадор и всичките чужденци, които живеели там, и той ги уверил с клетва, че в целия този град няма такъв чужденец, който да носи името „За Бога, да ни купят.“
— Ще те убием! — каза единият от арабите на Хари. — Защото не искаме да ходим тъй далече напразно, а другите ще върнем в пустинята, където ще ги продадем на когото заварим.
Хари помоли крумена да им каже, че е готов още сега да пожертва живота си, ако му докажат, че ги е излъгал. След това повтори с още по-голяма жар, че освен чичо му в Мохадор има и негов богат другар, който е готов да откупи всичките. Тъй че, ако чичо му не е в града, арабите пак няма да изгубят нищо. Освен това английският консул също е длъжен да ги откупи.
— Кажи им — добави Хари, — че ако ни заведат в Мохадор и не ни купи там никой, с най-голяма готовност ще се оставя да ме убият. Нека не ни продават никому, докато не се убедят напълно, че ги лъжем. Те обиждат и нас, и себе си, като не вярват на думите на един чужденец.
Търговците узнаха още, че робите, отведени от пустинята в Мароко, попадат под защитата на местното управление. Тогава ги пускат на свобода, без да заплатят за тях никакъв откуп, и арабите се принуждават да се върнат назад. Такива случаи е имало твърде много.
Единият от търговците, който се казваше Бо-Музем, беше по-склонен да вярва на думите на Хари, но другите не го оставиха. Поради това всичките уверения на Хари за богатството на неговите роднини, за цената му и за тази на другарите му — като офицери от флотата, останаха без всякакъв резултат.
Най-после арабите си отидоха, оставяйки Хари и Колин силно отчаяни. Бил и круменът също изгубиха надежда, че ще се освободят, и мълчаха, въздишайки под напора на силната тъга. Перспективата, че скоро ще се върнат в пустинята, отне изцяло способността им да мислят спокойно. Стария Бил, който изразяваше винаги най-енергично чувствата си, сега сякаш бе онемял, не произнесе нито едно от проклятията, които бе сипал в подобна ситуация.
Вечерта, на другия ден от пристигането на кервана, в същото село пристигнаха двама пътници и помолиха да ги приемат за през нощта.
Щом единият си каза името, веднага го приеха с голяма почит.
Търговците прекараха дълго след полунощ на разговор с тях в жилището на местния шейх. Това обаче не им попречи да станат рано на другия ден, за да се приготвят за път.
На всичките роби дадоха да закусят, като им казаха да побързат, за да помогнат при товаренето на камилите.
Сега моряците узнаха напълно, че ги връщат в Сахара, където ще бъдат продадени на първия човек, който ги поиска.
— Какво да правим? — попита Колин. — Кое е по-добро за вас: смъртта или робството?
Никой не отговори. Дълбоко отчаяние бе обхванало всички.
Търговците сами извършиха всичките приготовления и сами натовариха камилите. Когато се наканиха насила да изкарат робите да вървят след кервана, им казаха, че Ел-Хаджи искал да говори с християните.
След няколко минути при моряците дойде единият от пътниците, пристигнали през нощта.
Беше мъж на почетна възраст с дълга брада, която се разстилаше по гърдите му.
Той току-що бе приключил пътуването си до Мека, където бе ходил на поклонение, и с титлата „хаджи“ вече печелеше право на почит и гостоприемство при всеки истински мюсюлманин.
Посредством крумена той зададе няколко въпроса на робите и остана много разстроен от техните отговори.
Научи от тях името на кораба им, който бе потънал, колко време се намират в сегашното си нерадостно положение и какви мъки са претърпели досега.
Хари му каза, че той и Колин имат майки и бащи, братя и сестри, които ги оплакват навярно като мъртви. Освен това прибави, че той ще бъде откупен заедно с всичките си другари, ако ги заведат в Мохадор. Разказа му още, че сегашните им господари са дали обещание да ги заведат в тоя град, но са се отказали от страх, че нямало да получат награда за труда си.
— Аз ще направя всичко, каквото е по-силите ми, за да ви помогна — отговори Ел-Хаджи. — Длъжен съм да направя това, за да се отблагодаря на един ваш съотечественик. Бях се разболял в Кайро, умирах от глад, но един английски офицер ми даде златна монета. Тя ми спаси живота и аз можах отново да видя роднините и приятелите си. Ние всички сме деца на истинния Бог и наш дълг е да си помагаме един на друг. Ще поговоря с вашите господари.
Старецът отиде при арабите.
— Другари мои — каза той, — вие сте поели обещание пред тези роби — християни, да ги заведете в Свеора, където да ги откупят другарите им. Нима не се боите от Бога, че се отказвате от обещанието си?