— Убедени сме, че те ни излъгаха! — отговори единият от търговците. — Страх ни е да ги заведем в Мароко, където биха могли да избягат от нас без откуп. Ние сме бедни хора и похарчихме много за тези роби. Ако ги изгубим, ще бъдем разорени.
— Няма защо да се страхувате — отговори хаджията. — Те принадлежат към народа, който не оставя своите съотечествениците в робство. Нито един английски търговец не би отказал да ги купи, защото не би посмял после да се върне в отечеството си. А според мен във ваш интерес е да ги заведете в Свеора.
— Но ако се оплачат там на губернатора? Веднага ще ни изпъдят и няма да ни платят нищо. Това се е случвало много често. Тукашният шейх знае такъв случай с един търговец. Той изгубил всичко, губернаторът взел откупа и си го сложил в джоба.
Ел-Хаджи не знаеше как да отговори, но като помисли малко, каза:
— Не ги завеждайте в Мароко, докато не получите откупа. Двама от вас могат да останат тук с робите, а третият да иде в Свеора с едно писмо от тоя момък до другарите му. Вие с нищо не можете да докажете, че той ви лъже и по тази причина не можете да се отказвате от обещанието си. Пратете писмо в Свеора и ако не получите пари, правете каквото искате с робите. Така ще постъпите най-правилно и никой няма да ви излъже.
Бо-Музем, най-младият от търговците, одобри пръв предложението на хаджията и започна енергично да го поддържа.
— Трябва още един ден, за да се стигне до Ахадец, пограничния град на Мароко, оттам до Свеора има не повече от три дни път.
Другите двама търговци се посъветваха и казаха, че са готови да последват умния съвет на Ел-Хаджи. Бо-Музем ще занесе писмото от Хари на чичо му в Мохадор.
— Кажете на младежа — рече единият от търговците на крумена, — че ако не заплатят откуп, той непременно ще умре след връщането на Бо-Музем.
Круменът преведе тези думи на Хари и той прие това условие, без да се колебае.
Донесоха на Хари къс стара хартия, ръждясало перо и малко мастило.
Докато той мислеше как да напише писмото, Бо-Музем се приготви за път.
Като знаеше, че единствената надежда да се спасят, е да направят известно положението си на някой техен съотечественик в Мохадор, Хари взе перото и написа следното:
Милостиви Господине!
Двама мичмани от английския военен кораб, който пропадна преди няколко седмици при нос Бланко, и двама матроси се намират заробени в едно село на около един ден от Ахадец. Носителят на писмото е един от господарите ни. Целта на пътуването му в Мохадор е да научи ще бъде ли заплатен откуп за нас. Ако той не намери лице, което ще се съгласи да ни откупи, пишещият това писмо ще бъде веднага убит след завръщането на пратеника. Ако вие не можете или не искате да заплатите назначения откуп (сто и петдесет долара за всекиго от нас), бъдете добри и посочете на пратеника някой европеец, който би се съгласил да даде тази сума.
Друг един мичман и един матрос от нашия кораб също са роби, на разстояние един ден път южно от това село.
Носителят на писмото, Бо-Музем, може да купи и тях, ако е сигурен, че ще получи откуп и за тях.
Младият англичанин адресира писмото така: „До английския търговец в Мохадор.“
Бо-Музем беше вече готов. Преди да замине, той каза, че смъртта на Хари ще бъде наградата за неговото пътуване, ако то излезе несполучливо. Той се покачи на камилата и замина, като обеща, че ще се върне не по-късно от седмица.
Глава двадесет и втора
ПЪТУВАНЕТО НА БО-МУЗЕМ
Макар и да беше полутърговец и полуразбойник, Бо-Музем все пак беше в някои моменти доста честен човек. Отиваше в Мохадор, но в душата си вярваше, че уверенията на Хари са действително верни. Бе напълно споделял мнението на шейха, но след разговора със стария Ел-Хаджи счете за необходимо да иде в града, за да изпълни даденото обещание и да се увери лично в истинността на думите на момъка.
Вървя много бързо и като премина Атласките планини, вечерта, на третия ден от тръгването си, стигна до градче, също обградено със стени, от което до прочутото морско пристанище Мохадор оставаха не повече от три часа път. Останала пренощува в градчето, като предполагаше рано заранта да замине по-нататък. Щом влезе в града, Бо-Музем срещна познатия скотовъдец, който преди няколко дни бе купил Терънс и Джим.
— Ах, приятелю, ти ме разори! — каза той на Бо-Музем. — Лиших се от двамата безделници християни, които ми продаде. Нещастният аз!
Бо-Музем го помоли да му обясни за какво става дума.
— След заминаването ти — започна скотовъдецът — аз се опитах да накарам тези неверни кучета да работят, но напразно. Те казваха, че по-скоро ще умрат, отколкото да се съгласят да работят. Аз съм беден човек и не можех да ги храня, ако не ми работят. Не можех дори да ги убия, макар че ми се искаше много да си направя това удоволствие. На другия ден след заминаването ти получих вест от Свеора, където ме викаха незабавно по някаква важна работа. Като се надявах да намеря някакъв глупав християнин, който би се съгласил да откупи тези мързеливци, ги взех със себе си. Те ме увериха, че английският консул ще даде за тях голям откуп, ако ги заведа при него. Стигнахме в Мохадор и отидохме право при консула. Тогава кучетата християни ми казаха, че са свободни и с презрение отговориха на поканата ми да вървят след мен. За всичките си трудове и разноски не получих нито пукната пара. Губернаторът на Свеора и императорът на Мароко са в приятелски отношения с правителството на неверниците и се отнасят с презрение към белите араби на пустинята. Ако заведете робите си там, бъдете уверени, че ще избягат.