— Не — рекъл момъкът, — не искам да ставам съдия. Ратай съм и ратай ще си остана, а ти ще си получиш уговореното.
Съдията бил готов да му даде, каквото поиска, но и това не помогнало — ратаят не се съгласявал. Като не можал да измисли друго, съдията го помолил да почака още две седмици, като се надявал, че през това време все ще му хрумне нещо. Ратаят се съгласил да почака.
Съдията свикал всичките си писари и ги накарал да помислят, та да му дадат някакъв съвет. Мислили дълго писарите и накрая рекли, че пред този ратай никой не може да бъде сигурен за живота си — можел да убие човек като муха. Посъветвали го да заповяда на ратая да слезе в кладенеца и да почисти, а щом влезел, те щели да дотъркалят един от воденичните камъни и да го пуснат в кладенеца; щели така да му смажат главата, че нямало вече да види белия свят.
Този съвет допаднал на съдията. Ратаят се съгласил да слезе в кладенеца. Като стигнал на дъното, писарите дотъркаляли най-големия воденичен камък, бухнали го в кладенеца и били сигурни, че са смазали ратая, но той викнал:
— Разпъдете кокошките от кладенеца, че ровят и ми хвърлят песъчинки в очите; не виждам добре.
Съдията викнал „къш-къш“ и се престорил, че разпъжда кокошки. А ратаят скоро свършил работата си, изкачил се горе и рекъл:
— Я гледайте какъв хубав гердан си имам! — и им показал воденичния камък, който бил нахлузил на шията си.
Ратаят пак поискал, каквото му се полагало, но съдията отново го помолил да отложат с две седмици, за да си помисли. Свикал пак писарите и те го посъветвали да изпрати ратая в омагьосаната мелница — да смели жито през нощта: досега нито един човек не бил излизал на сутринта жив оттам.
И този съвет допаднал на съдията. Повикал той още същата вечер ратая и му заповядал да закара осем чувала жито на воденицата и да ги смели още през нощта, защото му трябвало брашно.
Отишъл ратаят в хамбара, изсипал два чувала жито в десния си джоб, два в левия, четири събрал в чували — два на гърба и два на гърдите, и така натоварен, се запътил към омагьосаната мелница.
Мелничарят му казал че денем може да мели спокойно, но не и нощем: мелницата била омагьосана и който влезел в нея вечер, сутринта го намирали вътре мъртъв.
Ратаят отвърнал:
— Аз ще отърва кожата. Върви си и спокойно си легни.
После влязъл в мелницата и изсипал житото. Към единайсет часа се прибрал в стаята на мелничаря и седнал на пейката.
Седял, що седял, по едно време вратата се отворила и в стаята влетяла голяма, много голяма трапеза, на която се появили сами кани с вино, печено месо и други вкусни гозби — не се виждал някой, който да ги поднася. А после затрополили столове и се наредили около трапезата, но хора не дошли, докато внезапно той забелязал човешки пръсти, които хващали ножовете и вилиците и си слагали ядене в чиниите. Не видял нищо друго.
Понеже бил гладен и видял гозбите, той седнал на трапезата, почнал да яде, усладило му се и се наял до насита. Като се почувствал сит, пък и другите били омели вече чиниите си, неочаквано някой духнал наведнъж всички свещи — той чул ясно духането; станало тъмно като в рог и — шляп! — някой му зашлевил плесница.
— Ако това се повтори, ще се развъртя и аз — казал той.
И понеже му зашлевили втора плесница, започнал да удря и той. Така продължило цялата нощ: не приемал нищо даром, а се отплащал щедро и не се уморявал да удря, където свари. Призори всичко спряло.
Станал мелничарят от сън, отишъл да види какво е станало с момъка и много се учудил като го заварил жив и здрав. Ратаят му казал:
— Хапнах си до насита, удариха ми няколко плесници, но и аз не им останах длъжен.
Зарадвал се мелничарят, казал му, че сега магията се е развалила и поискал да го възнагради богато. Но момъкът казал:
— Не искам нищо, имам си достатъчно.
После взел на гръб брашното, прибрал се в чифлика и казал на съдията, че е свършил работа и най-сетне иска да си вземе, каквото му се полага. Като чул това, съдията съвсем се изплашил и не знаел какво да прави — ходел напред-назад из стаята и обилни капки пот се стичали по челото му. По едно време отворил прозореца да подиша свеж въздух, но в същия миг ратаят го ритнал така силно отзад, че той излетял през прозореца и летял все по-далече и по-далече, докато накрая се загубил от очите на всички. И тогава ратаят казал на жена му:
— Ако не се върне, другият ритник е за вас.
— Не, не, не бих могла да го изтърпя — викнала тя.
Едри капки пот избили по челото й и ето, че и тя отворила прозореца. В този миг той я ритнал и тя също полетяла във въздуха, дори много по-високо от мъжа си, понеже била по-лека.