Елизабет Лоуел
Мълчаливецът
Първа глава
Марая Макензи направи усилие и изпусна дълго сдържания дъх, докато се опитваше да промуши пръсти в медното чукче на вратата. Не успя и сви длан в юмрук.
Колко много време са петнадесет години. Трябваше първо да се обадя. Ами ако брат ми не ме помни? Може да ме изхвърли от фермата. Тогава къде да отида?
Почука леко на касата на вратата. Стори й се, че звукът отекна като гръм, но отговор не дойде. Отново вдигна ръка. Този път успя за задържи халката на чукчето, за да го удари рязко няколко пъти.
— Спокойно, де! Идвам!
Гласът бе дълбок, нетърпелив и определено мъжки. Сърцето на Марая започна да блъска още по-бързо и тя притеснено отстъпи крачка назад. Само след секунди се зарадва на своята предвидливост.
Мъжът, който се показа запълни рамката. Буквално. Младата жена понечи да произнесе името на брат си, но устата й бе пресъхнала и не успя и дума да каже. Отдръпна се още малко, неспособна да мисли, дори забрави да диша.
Кеш Макуин събра вежди намръщено към стройното момиче, което отстъпваше от него толкова бързо, че се уплаши да не падне от верандата. А това щеше да бъде много неприятно. От години не бе виждал толкова привлекателна жена. Дълги крака, изваяни гърди, огромни златисти очи, разрошена коса с цвета на натурален шоколад и някаква уязвимост, която проникваше отвъд стената, с която така грижливо се бе обградил.
— Мога ли да ви помогна? — попита Кеш и се постара да посмекчи острия си тон. Само че не можеше да направи нищо с външния си вид. Беше едър и силен и това нямаше да се промени, колкото и да се усмихваше. Не че жените имаха нещо против, но тази бе готова да хукне нанякъде.
— Колата ми завря — каза Марая, тъй като това бе единственото, което й дойде наум.
— Цялата ли?
Мекият му глас и въпросът му я накараха да се усмихне предпазливо. Престана да отстъпва назад и поклати глава.
— Само тази част, в която се намира водата.
Усмивката изтри строгостта от лицето на Кеш и то стана приветливо и красиво. Мъжът пристъпи напред и излезе на верандата. Марая стисна здраво ръце и огледа едрия мъж, който по всяка вероятност бе брат й. Имаше непокорна гъста коса, която блестеше в кестеняви отблясъци, освен на местата, където бе изсветляла от слънцето до бледо русо. Бе мускулест и стегнат. Приличаше на човек, привикнал към тежка физическа работа. Веждите му бяха дяволито извити, в по-тъмен нюанс от косата, а пък очите…
— Това не е цветът.
— Моля? — попита Кеш и се намръщи.
Марая се изчерви, усетила, че е изрекла мислите си на глас.
— Аз съм… Искам да кажа… Мислех си, че това е фермата „Рокинг Ем“ — успя да смотолеви тя.
— Точно така.
Всички чувства отстъпиха на ужаса, когато младата жена разбра, че се е случило немислимото — фермата на семейство Макензи бе продадена на непознати.
От множеството възможности, които бе премислила, точно тази се бе старала да избягва. Плановете й да се върне в загубения дом на мечтите си, идеята да открие отдавна загубената мина в земите на прадедите си, надеждата да се срещне с по-големия си брат, най-хубавото нещо в детството й, всичко се разпиля. Остана единствено усещането, че е съвсем сама на този свят.
— Добре ли сте? — попита Кеш, загрижен заради неочакваната й бледост, обзет от желание да я притисне в прегръдките си и да я утеши.
Утеха ли? запита се подигравателно той. И утеха също, струва ми се. Господи, тази невероятно сексапилна жена изглежда така, сякаш всеки момент ще припадне.
Едра мазолеста ръка стисна Марая над лакътя, вдъхна й сила и я накара да потръпне. Вдигна поглед и срещна опушено сини очи, ясни като планинско езеро преди здрач. Също като езеро, лъскавата повърхност криеше сенчести глъбини.
— Седни, сладурче. Май нещо пребледня. — Кеш я побутна по посока на старомодната люлка на верандата. Настани я внимателно, но очевидно нямаше намерение да търпи възражения. — Ще ти донеса малко вода. Освен ако не предпочиташ нещо по-силно.
— Не, добре съм — каза Марая, но не понечи да се изправи. Краката не я държаха. Без да мисли, обви с пръсти яката китка на мъжа, обсипана със ситни косъмчета. — Ами Люк Макензи… Предишният собственик, искам да кажа… Оставил ли е адресът си?
— Последния път, когато се интересувах, Люк все още беше собственик на „Рокинг Ем“, заедно с Тенеси Блекторн.
Марая усети как я залива облекчение.
— Вие ли сте господин Блекторн?
— Не, аз съм Кеш Макуин — отвърна той и се усмихна, докато се чудеше какво ли ще направи тя, ако се настани до нея и я привлече в скута си. — Сигурна ли си, че не искаш нито вода, нито бренди?