— Мътните го взели, ти дори не слушаш какво ти се говори!
— А ти не ми казваш нищо, което вече да не знам.
— Тогава трябва да знаеш и още нещо. Там ще бъдем сами, съвсем сами.
Марая посрещна тъмния поглед на Кеш, без да трепне.
— Съвсем сама съм, откакто ме откъснаха от „Рокинг Ем“ преди петнадесет години.
Мъжът натъпка ръце в задните джобове на дънките си.
— Нямам предвид това, уважаема. Там на Девилс Пийк можеш да пищиш колкото искаш и жив човек няма да те чуе.
— Ти ще ме чуеш.
— Ами ако аз съм този, който те накара да пищиш? По този въпрос мислила ли си?
— Честно казано точно сега ми се иска да изпищя.
Мълчанието между тях бе изпълнено с напрежение. Марая се усмихна притеснена и протегна ръка в тиха молба.
— Разбирам какво искаш да кажеш, Кеш, но нека бъдем честни един с друг. Аз не съм от жените, които само с един поглед разпалват страстта на мъжете. И двамата сме наясно, че нямаш никакво желание да ме водиш със себе си и да прекарваш с мен няколко седмици в горите. Въпреки това тръгвам за Девилс Пийк. Мечтая да открия мината на Лудия Джак откакто се помня. Каквото и да става ще я открия.
Кеш погледна бледата елегантна ръка, протегната към него толкова хитро. Спомни си колко хладни и гладки бяха пръстите на Марая, когато ги бе отпуснала на ръката му. Спомни си колко бързо се бяха стоплили при този допир. Зачуди се дали цялата ще пламне така, ако я докосне.
От тази мисъл в гърдите му лумна огън.
— Аз ще се погрижа за запасите и конете, — каза студено той, — защото съм сигурен, че ти нямаш представа какво трябва да се направи. Тръгваме след пет часа. Ако не си готова, заминавам без теб.
— Ще бъда готова.
Кеш се обърна и излезе от къщата, преди Марая да забележи готовността му в този момент.
Шеста глава
Пет часа по-късно Марая отвори входната врата, още преди Кеш да е почукал. Той я огледа мълчаливо, забеляза вързаните обувки, избелелите дънки, тюркоазното поло под черния пуловер с шпиц деколте и мъжката бархетна риза с навити ръкави, която покриваше бедрата й. Ръкавите на грейката й бяха завързани небрежно на врата. Тези напластени дрехи би трябвало да я правят смешна и тромава, но той едва се сдържа да не прокара ръка по извивките, които знаеше, че са скрити под умно подбраните дрехи.
— Дръж — каза той и й подаде чифт ботуши за езда. — Люк каза да ги вземеш, ако ти стават. На Карла са.
Докато Марая пробваше ботушите, Кеш се огледа. Беше приготвила много по-малко багаж, отколкото бе предполагал. Допълнителният багаж бе привързан здраво към раницата, подпряна на стената. От нея висяха манерка, аптечка и други необходими за пътуване неща. Няколко одеяла бяха навити на руло и прикрепени за багажа с каишки.
— Къде ти е спалният чувал? — попита той.
— Нямам спален чувал.
И на какво, по дяволите, смяташ да спиш?
— На една страна, както обикновено. Понякога и по корем.
Кеш стисна зъби.
— Ами боти за преходите?
— Обувките ми са по-яки, отколкото изглеждат. — Марая се изправи и разтъпка ботушите. — На дължина са добре, но малко ме стягат в пръстите.
— Така ще знаеш, че са ботуши за езда — отвърна Кеш.
Марая погледна големите крака на Кеш. Той бе обул ботуши с връзки, подходящи за преходи в планината, които стигаха под коленете. Токовете бяха достатъчно големи, за да може с тях да се държи за стремето. Беше си харесала нещо подобно в Сиатъл, но прецени, че първо трябва да намери мината на Лудия Джък, а чак след това ще може да си ги позволи.
Наведе се, завърза обувките си за раницата и я вдигна.
— Готова съм.
Дългата силна ръка на Кеш се пресегна и сграбчи импровизираната постелка за лягане и я натика в ръцете на Марая.
— Да не я забравиш.
— Много си мил — измърмори тя.
— Знам.
С празни ръце, Кеш последва Марая към конюшнята. Четири коня търпеливо чакаха в сумрака. Двата бяха товарни животни, а другите — оседлани. Кеш закрепи оскъдния багаж на Марая на гърба на единия и го закрепи здраво. След минута прехвърли крак през гърба на огромен кокалест планински кон, пое въжето на товарните животни и се отправи напред в тъмнината, без да поглежда назад.
— Тая няма да я бъде — каза с ясен глас Марая. — Не ми трябва помощта ти, мога и сама да си нося нещата. Не ми е нужна и помощта ти, за да се кача на коня. Не ми трябва помощта ти за нищо, освен, за да накарам Люк да се чувства по-добре.
Дори и да бе чул, Кеш не отговори.
Марая се отправи към самотния кон, развърза го и се качи доста по-неумело от Кеш. От шест години не бе яздила, но рефлексите и увереността все още не бяха изгубени. След това завъртя кобилата с юздите, сръга я в ребрата и бързо пое след коня на Кеш. Кобилата бе с къси крака и груба походка, но толкова послушна, че и дете можеше да я язди.