Кеш довърши кафето и заяви спокойно:
— Люк ти е писал.
— Какво?
— Люк ти е писал поне два пъти в годината, откакто аз го познавам — каза Кеш и си сипа още кафе. — За Коледа и за рождения ти ден. Пращал ти е и подаръци. Никога не получи отговор. Нито дума.
— Не съм знаела. Никога не съм ги виждала. Но аз също му пишех. Майка ги изпращаше… — Тя осъзна истината и погледът й потъмня. — Тя никога не е изпращала писмата ми. Никога не ми е позволявала да видя писмата на Люк.
Напрежението в гласа на Марая накара Кеш рязко да вдигне глава. Пламъците от огъня се отразяваха в сълзите по бузите й. Той остави кафето и посегна да избърше сълзите с опакото на пръстите си.
— Не исках да те нараня — каза той и я погали по бузата е удивителна за такъв едър човек нежност.
— Знам — прошепна Марая. — Просто… Ами на Коледа и на рождения си ден се будех и плачех, защото съм сама. Всъщност не съм била сама, но тогава дори не съм го знаела. — Тя затвори очи и здраво преплете пръсти, за да не посегне към Кеш, да не се отпусне в скута му и да помоли да я прегърне. — Горкият Люк — прошепна тя. — Сигурно и той е бил много самотен. — Поколеба се за миг, след това забързано попита: — Сестра ти обича Люк, нали? Истински го обича?
— Карла винаги е обичала Люк.
Марая улови сигурността в гласа на Кеш и въздъхна дълбоко.
— Слава богу. Той заслужава да бъде обичан. Добър човек е.
Кеш погледна лицето на Марая. Очите й бяха затворени. Дългите тъмни мигли бяха обсипани с диамантени сълзи. Това го задържа да не се наведе и да не попие сълзите, защото бе уверен, че ако започнеше, нямаше да се откаже, докато не й стане любовник. Точно сега тъгата я правеше прекалено уязвима — а и него също. Желанието да я утеши по най-първичния начин бе нетърпимо. Желаеше я прекалено много, за да се довери на самоконтрола си.
— Така е — каза Кеш и се изправи с нова енергия. — Люк е добър човек. — Натъпка ръце в задните джобове на дънките, за да не ги протегне към Марая. — Ако ще търсим злато, трябва да вървим. Като гледам небето, следобед ще се разрази буря.
— Чиниите ще ми отнемат само минутка — каза Марая и тайно избърса сълзите с края на ризата.
Чиниите не отнеха точно минута, но Кеш не каза и дума, когато Марая излезе от бараката, сложила раницата на гръб. Той подпря с длан раницата, пое я и спокойно я вдигна от раменете й.
— Аз мога да я нося — обади се веднага Марая.
Кеш дори не си направи труд да отговори. Просто прехвърли съдържанието й в своята, сложи я на гръб и попита:
— Някога промивала ли си златоносен пясък?
Тя поклати глава.
— По-трудно е, отколкото изглежда — обясни той.
— Както и всичко останало.
Той се усмихна на една страна.
— Да, сигурно си права. — Погледна меките обувки на Марая, намръщи се и отвърна поглед. — Ще опитаме нов район. Може да стане доста тежко, така че искам да ми обещаеш нещо.
Марая притеснено вдигна поглед.
— Какво?
— Когато имаш нужда от помощ — а ти ще имаш нужда — кажи ми. Не искам да те измъквам от онова място със счупен глезен.
— Ще те помоля за помощ. Но би било много хубаво — добави предпазливо тя, — ако не ме нападаш, когато те помоля.
Кеш изръмжа.
— Понеже ти никога не си промивала пясък, а и бързаме, аз ще го върша. Теб ще те науча по-късно. Хайде. Нямаме време за губене.
Кеш вървеше бързо, но не прекаляваше. Младата жена не се оплакваше. Беше сигурна, че той ще върви още по-бързо, ако е сам.
Нямаше пътека, по която да се ориентират. От време на време Кеш поглеждаше компаса, записваше си по нещо в един разръфан бележник, след това отново поемаше по неравния терен, обикновено в нова посока. Марая внимателно оглеждаше пейзажа и се ориентираше по знаци, които се набиваха на очи всеки път, когато Кеш сменяше посоката. След половин част стигнаха до поток, не по-широк от метър и осемдесет. Той подскачаше по бледи гранитни камъни в сребристо бяло, освежен от ярко тюркоазния цвят на местата, където водата забавяше своя бяг и ставаше по-дълбока.
Кеш сви рамене и пусна раницата на земята, след което отвърза широк плосък тиган, по-скоро подобен на плитък китайски уок. Стиснал тигана в едната си ръка и лопата с къса дръжка в другата, той приседна на пети до потока. С умели движения загреба с лопатата чакъл от малък водовъртеж край объл камък. Изсипа чакъла в тигана, разтърси го и се зарови в съдържанието. По-едрите парчета кварц и гранит бяха изхвърлени без всякакво съжаление, въпреки че някои от тях пролъскваха като злато и всеки път сърцето на Марая трепваше и тя шумно си поемаше дъх.