— Слюда — обясни с една-единствена дума Кеш и захвърли нова шепа в потока.
— Жалко — въздъхна Марая. Бе чела достатъчно за гранита, златото и златотърсачеството и знаеше за слюдата. Беше много красива, но се срещаше навсякъде сред пясъка.
— Не всичко, което блести е злато, нали не си забравила? — попита той и я погледна развеселен с крайчеца на окото си.
Тя направи гримаса.
Кеш се разсмя и загреба достатъчно вода, за да промие материала, останал на дъното на тигана. След обиграно движение на китката му, водата се завихри в съвършен кръг. Наведе леко съда настрани от себе си, а кръговото завихряне издигна на повърхността по-леките частици. Вода и дребни частици се изкачиха на лекия наклон близо до ръба и се понесоха обратно в потока. След минута-две, Кеш погледна остатъка, прокара го през пръстите си, отново го огледа и го запокити във водата. Изплакна тигана, върза го заедно с лопатката към раницата и пое нагоре по течението.
— Нищо значи? — каза Марая, настигайки го с препъване.
— Пясък, чакъл, дребни камъчета, дреб. Гранит. Малко базалт. Тук-там подобен на кремък кварц. Дребни парченца чист кварц.
— И никакво злато?
— Дори пирит няма. Това е златото на глупаците.
— Знам. Но пък пиритът е толкова красив.
Кеш изръмжа.
— Само една жена може да реши, че красивото е достатъчно.
— Да, точно така. Сигурно затова мъжете показват завидно предпочитание към грозните жени.
Кеш прикри усмивката си. Известно време се възцари мълчание, подчертано от стържещи звуци, когато по продължение на потока ставаше прекалено хлъзгаво. На два пъти Марая имаше нужда от помощ. Първия път просто й трябваше ръка да я подкрепи, когато полетя напред. Втория път Кеш прецени, че ще е много по-лесно, ако просто я пренесе през препятствието. Когато усети нежността на ръцете му и лекотата, с която се придвижваше, Марая остана без дъх. И въпреки странния трепет в стомаха, мозъкът й продължаваше да работи.
— Кеш?
Звукът, който издаде бе по-скоро подканващ, отколкото кратък, затова Марая продължи.
— Какво ще правим?
— Ще вървим нагоре по течението.
— А защо трябва да вървим нагоре?
— Сладурче, това се нарича търсене на златни залежи. Дълги часове, превиваш гръб до изтощение, а отплата няма. Както ти казах във фермата. Не си ли спомняш?
Марая въздъхна и подходи към въпроса по друг начин.
— Нали търсим мината на Лудия Джак? — попита тя.
— Именно.
— Златото му е било на груби късове, което означава, че не е дошло от крайречен залеж, нали така?
— Точно така.
— Защото откритите залежи са по-гладки.
— Точно така.
Веселата нотка в гласа на Кеш бе съвсем ясна. Освен това тя не забеляза обичайното презрение. Знаеше, че я изпитва, но въпреки това продължи да настоява.
— Защо тогава търсиш мината на Лудия Джак край реката?
Тихият смях на Кеш се понесе над ромоленето на потока. Той се обърна, грабна изненадващо Марая й я притисна до гърдите си, преди още тя да осъзнае какво става. Та изписка стреснато и се хвана за него, а той пресече потока с две крачки, благодарение на водонепропускливите си ботуши.
— Чудех се кога ще се сетиш — отвърна Кеш.
Пусна отново младата жена с някакво неудоволствие, което й се стори нежно като ласка. Усмивката му бе същата. Ласкава.
— Истината е — продължи той с дълбокия си глас, след като решително отвърна поглед от нея, — че съм преценил да пресяваме златоносния пясък, докато търсим мината. Помисли малко. Златото е тежко. Там, където един залеж е на повърхността, матрицата, която го заобикаля бавно се измива от ветрове и дъждове. Златото, обаче не се отмива. Това и податливостта му на обработка го правят изключително ценно за хората.
Марая кимна в знак на съгласие.
— Както и да е, матрицата се рони и освобождава златото, което е по-тежко, отколкото изглежда. Тук се намесва гравитацията и изтегля златото надолу по склона, докато достигне някой поток потъне на дъното. Пороите загребват залежа, подхвърлят го, докато не го изместят някъде надолу по течението. Така металът се измества и става все по-гладък, докато парчето не се заклещи на дъното.
— Златото на Лудия Джак е грубо — изтъкна Марая.
— Да. Бас държа, че хитрото дърто копеле е ровило в някой безименен поток, за да намери късчета злато, които били толкова груби, че сигурно са от някое близко място. Затова е пресял колкото успял, и така проследил жилата по цвета.