Кеш се обърна, за да види, дали Марая следи мисълта му. Забеляза кичури тъмна лъскава коса, обрамчила лицето й, копринените коси закачливо подети от вятъра. Преди да успее да се спре, приглади косата настрани от устните и огромните златни очи. Зениците й се разшириха, а дъхът й стана бърз и накъсан.
— Разбра ли сега — каза той с дрезгав глас, — защо потоците са най-добрият приятел на златотърсача. Те събират и трупат злато. Без тях, голяма част от най-значителните залежи в западната част нямаше да бъдат открити.
— Наистина ли?
Гласът на Марая, останала без дъх бе ласка, която премина нежно покрай Кеш.
— Все още търсят главната жила, заради която са включили Сътърс Мил на картата — измърмори той, хвана кичур от косата й и я стисна между пръстите си.
Тихият звук, който младата жена издаде можеше да е отговор на думите му, или ответ на нежното докосване на пръстите му по косата й. С тиха ругатня, заради неспособността си да държи ръце далече от нея, Кеш отвори пръсти и освободи Марая.
— Както и да е. — Той насочи вниманието си към стръмния терен. — Бас държа, че Лудия Джак е ровил в някой поток с гранитно корито, защото само глупак би търсил злато в образувания от лава, а онзи дъртак въобще не е бил глупав.
— И ти не си глупав — отбеляза дрезгаво Марая и отчаяно се постара да намери по-безопасна тема, за да се разсее и да не мисли как ще сграбчи ръката на Кеш и ще го помоли да не спира да я докосва. — Защо тогава търсиш в района на Девилс Пийк, преди да си видял картата на Лудия Джак? Докато не дойдохме при този поток, не видях нищо, което да прилича на гранит, или кварцит, или нещо подобно, от онези „ити“, дето се намират, където има злато. Само различни видове лава. Аз, разбира се, не съм специалист златотърсач, но…
— Този район не бе първоначалният ми избор — заяви сухо Кеш. — Преди почти две години се киснех в Блек Спрингс, когато осъзнах, че Девилс Пийк си е вулкан, който е изригнал, а после е залял гранитните скалите отдолу. Там, където ерозията е изяла лавата, гранитът се вижда. А където има гранит, може да има и злато. — Той се усмихна, погледна странично Марая и призна: — Въпреки това много се зарадвах на онази стара карта. Търся тук вече две години и единственият резултат са болките в гърба.
— Никакво злато ли няма?
— Само за цвят тук-там. Люспички, като тези, които поставяш под лупа, за да ги покажеш на приятелите си, стига те да са достатъчно търпеливи. Но тук няма нищо, от което кръвта ти да кипне.
— Их, аз пък се надявах, че… Виж, пъстърва! — възкликна въодушевена Марая и посочи към потока.
— Какво?
— Току-що видях пъстърва! Гледай!
Усмихнат към младата жена, той едва сдържаше желанието си да я притисне до себе си и да не я пуска. Кеш дори не погледна към потока, пленил интереса й.
— Рибите са сребърни — каза той с дълбок глас. — Ние търсим злато. Ще си хванем вечеря на връщане.
— Как е възможно да си толкова сигурен? Тогава рибите може да са се скрили под скалите.
— Няма.
Марая изгъргори нещо, за да покаже, че не е убедена.
— Бас държа, че ще си хванем порцията риба за довечера — каза той.
— На какво се обзалагаш?
— Който загуби ще чисти рибата.
— Ами ако няма риба за чистене?
— Ще има.
— Става — отвърна бързо тя, забравила предупреждението на Невада да не се хваща на бас с мъж, на име Кеш. — Обаче, ако не хванем риба, тази вечер ти ще измиеш чиниите.
— Ами?
— Ами да.
— Става, госпожице. — Кеш тихо се разсмя и подръпна копринения кичур от косата на Марая. — Все едно да вземеш бонбона на някое бебе.
— Пак ще те питам, когато миеш чиниите.
Кеш отново се разсмя.
— Басът не е валиден, докато не стиснем ръце — каза тя и подаде длан.
— Това не е вярно при мъжете и жените.
Той пое ръката й и я поднесе към устните си. Тя усети острата набола брада и лекото, едва доловимо близване на езика му. Стори й се, че Кеш прошепна „бонбон“ когато се изправяше, но бе прекалено разтърсена, за да е сигурна.
— Сега вече басът ни е валиден — каза той.
Осма глава
— Как върви? — попита Кеш.
Марая вдигна глава от последната риба, която оставаше да бъде почистена.
— За разлика от пъстървите, аз съм много добре.
Той се разсмя и я загледа, докато подготвяше рибата за пържене с неопитни, но достатъчно правилни движения на ножа.
Кеш очакваше Марая да откаже да изпълни баса, или поне да се нацупи. Вместо това, тя се нахвърли върху рибата, без да мрънка, както през всичкото време, докато спеше на студения под на хижата, където ставаше течение. Въздъхна съвсем несъзнателно, когато изплакна и последната риба — след това и ръцете си — в ледения поток. Единствено тази въздишка показа на Кеш колко неприятно й е било.