— Добре че тиганът е празен — заяви най-сетне той, докато наблюдаваше как младата жена се опитва да завърти правилно тигана. — Така, както го правиш, водата ще се разплиска от тук до безкрайността.
— Когато ти го правиш изглежда толкова лесно — отбеляза тъжно Марая. — Защо не мога да уловя ритъма?
Той изруга тихо, защото бе наясно, че не бива да го прави, но каза:
— Хайде, пробвай така.
Преди здравият разум да го спре, той застана зад Марая, протегна ръце около тялото й и покри ръцете й, стиснали тигана със своите. Усети трепета й, едва се удържа да не изругае отново и продължи с урока.
— Завърташ или по посока на часовниковата стрелка, или в обратна посока — изрече Кеш през стиснати зъби. — Как предпочиташ?
Марая затвори очи и се опита да спре трепета, който я обхващаше всеки път, когато Кеш се допираше до нея. Застанали толкова близо един до друг, бе невъзможно да не се докосват.
— По дяволите, Марая, събуди се и се съсредоточи! В коя посока предпочиташ да завърташ!
— О-обади.
— Какво?
— Обратно. — Пое си накъсано дъх. — Обратно на часовниковата стрелка.
Вложил повече сила, отколкото нежност, Кеш завъртя в посока обратна на часовниковата стрелка, повличайки ръцете на Марая. Кръговете, които правеше не бяха толкова гладки, колкото обикновено, но се оказаха много подобри от постиженията й преди малко. Проблемът бе, че както бяха застанали, Кеш не можеше да не вдишва нежната първична женска миризма на Марая. Не можеше и да не усеща топлината й чак до коленете си.
Ако продължаваше да е толкова близо до нея, щяха да последват не едно и две неволни докосвания, които той не можеше, или не искаше, да предотврати.
Но пък допирът до нея бе толкова сладък, че Кеш не можеше да се насили да спре веднага. Продължи да стои до нея още няколко мъчителни минути, за да я научи добре как се промива златоносен пясък, като през всичкото това време изпитваше границите на самообладанието си.
— Това е — заяви рязко той, пусна ръцете на Марая и отстъпи назад. — Справяш се значително по-добре. Отивам да наловя риба.
— Само че… колко вода трябва да сипя в тигана? — обърна се тя към бързо отдалечаващия се Кеш.
— Колкото ще успееш да задържиш, без да я разлееш.
— А колко чакъл?
Отговор не последва. Кеш бе навлязъл във върбовата гора и вече не се виждаше.
— Кеш?
До Марая долетя единствено съскането на вятъра. Погледна празното подобие на тиган и въздъхна.
— И така, тиганче, сега сме само ти и аз. По-добрият ще победи.
Отначало Марая се опита да повтори движенията на Кеш и клекна над потока, докато промиваше. От неестественото положение краката й скоро започнаха да негодуват. Опита да коленичи. Както Кеш каза, да коленичи се оказа много по-удобно, но единствено заради гъстите туфи трева. Едва ли щеше да издържи дълго коленичила върху чакъл.
Редуваше позата — ту клечеше, ту коленичеше и се насили да накара водата да се завърта в правилни кръгове. Ставаше все по-добра и загребваше и повече вода. Докато работеше слънчевите лъчи танцуваха в потока, разпращаха сребърни искри от водата и топлеха земята.
Марая търпеливо изпробваше техниката, на която я бе научил Кеш и увеличаваше количеството вода по малко. Колкото повече вода загребваше, толкова по-голяма бе възможността да се олее с някое по-енергично завъртане на тигана. До този момент бе успявала при грешки да излива водата в потока, но се съмняваше, че късметът й скоро ще я изостави.
Тъкмо когато се поздравяваше, че се е научила как да промива пясъка без произшествия, едно невнимателно движение запрати ледено студена вода в гърдите й. Тя изписка тихо и отскочи автоматично назад, бършейки ризата на Кеш и дънките си. Това не й помогна да опази дрехите си сухи, но тя не се притесни особено. Щом шокът премина, водата й се стори доста ободряваща. Освен онази, която се бе вмъкнала в дясната обувка и жвакаше.
Марая изрита обувките и чорапите и се наслади на затоплената от слънцето трева. Отново приседна на пети и загреба вода. Тъкмо понечи да завърти водата и усети, че вече не е сама. Завъртя се назад и се оля цялата. Започна да бърше раздразнено капките, разтреперана от допира на ледените капки. Усмихна се към Кеш, готова да признае поражението си.
Той стоеше на една ръка разстояние и наблюдаваше през полуспуснати клепачи. Напрежението му бе очевидно.
— Кеш? Какво има?
— И аз се канех да те попитам същото.
— Защо?
— Изпищя.
— А, това ли! — Марая посочи гърдите си, където водата бе потъмнила бархетната риза и тя изглеждаше почти черна. — Сгафих.