— Зрителна халюцинация. Я дръж вратата отворена и аз ще ти го докажа, като изчезна.
— Какво пренасяш? — попита тя, посегна към вратата и я задържа отворена.
— Счупени грънци.
— Какво?
— Тен и Даяна най-сетне ще махнат останките на Анасази. Ще пренеса боклуците им в новата къща в Спринг Вали.
— Няма нужда — каза Марая. — Не искам да притеснявам никого, А и не ми трябват всички стаи в старата къща. Моля те. Върни ги обратно. Не искам да създавам неприятности.
Страхът в думите на Марая пролича ясно. Дори Невада да не бе усетил напрежението в гласа й, щеше да усети как се напряга тялото й, да усети настойчивостта в дланта, стиснала китката му.
— Ще се разбереш с Тен и Даяна — спокойно Невада. — Те нямат търпение да пренесат тези предмети в новата къща, за да правят с тях каквото искат. — Видя, че Марая все още не разбира. — Даяна е археолог. Надзирава разкопките в каньона Септембър. Тен е съдружник в „Рокинг Ем“. Притежава земята, където се копае.
Пръстите на Марая леко отпуснаха китката на Невада.
— Сигурен ли си, че нямат нищо против да си изместят работния кабинет? — попита тя.
— Дори го очакват с огромно нетърпение. Трябваше да го направят по-скоро, но Каролайн се появи няколко седмици по-рано и обърка плановете им.
Марая се усмихна плахо.
— Ако си сигурен…
— Сигурен съм.
— И в какво си сигурен — попита студено гласът на Кеш и побутна вратата. Ледените сини очи веднага забелязаха разкопчаната блуза на Марая и дланта й, стиснала китката на Невада.
— Просто й обяснявах, че Даяна и Тен нямат нищо против да си изнесат нещата — отвърна Невада и зелените му очи веднага прецениха доколко е опасен гневът на Кеш. — Жена ти се страхува, че ще бъде изхвърлена от ранчото, ако притесни някого.
— Моята жена ли?
— Светна като коледна елха, когато чу гласа ти. Това е достатъчно — обясни Невада. — Сега, ако се махнеш от пътя ми, и аз ще се махна от твоя.
Възцари се дълго мълчание, докато най-сетне Кеш се дръпна настрани. Невада мина покрай него и излезе. Едва тогава Марая усети, че е сдържала дъха си. Затвори очи и въздъхна дълбоко.
Когато отново ги отвори, Кеш вече го нямаше.
Дванадесета глава
Марая си взе душ, изсуши си косата, сложи си малко грим и облече любимите си дрехи за всеки ден — турмалиново зелена блуза и панталони в тон с нея. Погледна се в огледалото. Всичко беше добре — нямаше скъсани места, нито липсващи копчета, нито лекета. Доволна от видяното се обърна, без да се възхищава на контраста между тъмно кестенявата коса, топазените очи и зелените дрехи. Никога не се бе възприемала за привлекателна, да не говорим за впечатляваща. Истината бе, че бе точно такава — висока, елегантна, със съвършени пропорции, високи скули и огромни очи в доста необичаен цвят.
Стисна палци с надеждата всичко да мине добре при срещата с Карла. Грабна тънко яке и се отправи към голямата къща. Когато почука леко на вратата, никой не отговори. Отвори и пъхна глава.
— Кеш? — провикна се тихо тя, за да не събуди Каролайн, ако детето все още спеше.
— Тук съм — долетя тихият отговор.
Марая отвори вратата и влезе в хола. От това, което видя, гърлото й се сви и я опариха сълзи. Гладко избръснатият Кеш бе седнал в огромен люлеещ се стол, гушнал мъничко бебе. Едрата му ръка държеше биберона, който изглеждаше малък като играчка в едрата длан. Бебето никак не се интересуваше от биберона, защото вътре имаше само вода. И двете ръчички бяха стиснали един от пръстите на Кеш. Огромни синьо-сиви очи проучваха лицето на мъжа с внимание, присъщо единствено на бебетата.
— Не е ли страхотна? — попита нежно Кеш, гласът му изпълнен с толкова гордост, сякаш той бе баща на бебето, а не просто приятел на семейството. — Стиска като тигърче.
Марая се приближи и погледна гладките миниатюрни пръстчета, стиснали мазолестите силни пръсти на мъжа.
— Да, — прошепна Марая, — наистина е страхотна. Ти също.
Кеш отмести поглед от бебето и видя сълзите в красивите очи на младата жена.
— Няма нищо — каза нежно тя и примигна. — Просто… мислех си, че мъжете ги е грижа единствено за собствените им деца. Но ти обичаш това бебе.
— Да, по дяволите. Страхотно е пак да прегърнеш едно малко момиченце.
— Отново ли? — попита шокирана Марая. — Ти имаш ли деца?
Изражението на Кеш се промени. Погледна от Марая към детето.
— Не. Нямам. — Гласът му бе безизразен и далечен. — Мислех си за времето, когато Карла се роди. Това бе вторият брак на татко и бях на десет, когато тя се роди. Много се грижех за нея. Майка й бе красива като картинка, а пък полза от нея нямаше никаква. Оженила се беше за баща ми, за да не й се налага да търси начин да се издържа. — Кеш сви рамене и продължи иронично: — Така че нищо ново. Жените винаги са живели на гърба на мъжете, още откакто са ги изритали от райската градина.