Когато най-сетне Кеш вдигна глава, Марая трепереше и викаше името му, оставена на самия ръб на освобождението. Той усещаше, че и най-лекият допир ще й даде това, за което копнееше. Знаеше, че трябва да я освободи от чувствения затвор, но се отдръпна, за да се наслади на гласа й, на зовящата му сила, на накъсаното й дишане, забързано като неговото.
Най-сетне се наведе отново и потърси сатененият възел на удоволствието, за да го докосне с върха на езика си.
С дрезгав вик Марая се разтърси, обладана от екстаз и потръпна от удоволствие. Кеш я задържа и се усмихна въпреки тръпките, които я разтърсваха. Галеше я нежно и изчакваше омаята да премине. След това нежно сви краката й и ги качи на кръста си, така че да се отвори за него. Много внимателно и бавно навлезе в нея.
Когато вдигна поглед, забеляза, че тя го гледа как се слива с нея. Усети разтърсващата тръпка на удоволствие, която отново я завладяваше, усети новия прилив на екстаз да изпълва тялото й. Радостта, че дълбокото им сливане за нея е не по-малко удовлетворяващо, отколкото за него, го подмами с такава сила, че той вече не знаеше къде е началото и къде краят, къде започва единението и къде раздялата, докато не усети как собственото му освобождение започва да пулсира.
И в един миг чу дрезгавият глас на Марая да признава любовта, която изпитваше към него.
Тринадесета глава
Целуни ме за сбогом, мила. Докато усетиш, че ме няма, аз ще съм се върнал.
Марая бе чувала тези прощални думи от Кеш неведнъж през изминалите пет месеца, откакто живееше в „Рокинг Ем“, включително и онзи път, когато призна любовта си. Сбогуванията на Кеш се сливаха с дните й, появяваха се в сънищата й, бяха част от раздяла и завръщане, които сякаш нямаха край. Въпреки че Кеш вече не преподаваше в университета, консултантската му работа не му позволяваше да прекара повече от две седмици във фермата. Много често се случваше да прекара само няколко отделни дни, а след това да я остави самотна седмици наред. Всеки път Марая се надяваше да я покани в Боулдър, но той така и не го стори.
Нито пък й каза, че я обича.
Трябва да ме обича. Едва ли един мъж може да люби жена, както Кеш ме люби, без да я обича поне малко. Карла и Люк предполагат, че той ме обича. Както и всички останали във фермата. Той просто не може да каже думите. А и това не е чак толкова важно. Постъпва като влюбен мъж, а това е най-важното.
А дали наистина е така?
Марая не изпитваше съмнения към собствените си чувства. Не бе и очаквала да обикне някой със силата на чувствата, които изпитваше към Кеш — безрезервно, без задръжки, без да крие уязвимостта си, и то единствено, защото Кеш бе толкова радостен всеки път, когато я виждаше при завръщането си във фермата.
Няма го само от четири дни този път, а ми се обажда всяка вечер и говорим часове наред, при това за нищо важно, смеем се и на никой от двамата не му се иска да затвори. Обича ме. Просто не го изрича с думи.
Всичко ще бъде наред. Ако не искаше деца, щеше да използва нещо, или да попита дали аз пия хапчета. Но дори не е споменавал този въпрос.
Емоционалната несигурност, измъчваща Марая от толкова седмици извика сълзи в очите й. Бяха минали четири месеца, от последния й цикъл. Скоро нямаше да успява да крие живота, който растеше в нея като оставя панталоните разкопчани и пуска ризите отгоре. Кеш бе забелязал налелите се извивки на тялото, но така и не се досещаше за причината. Вместо това се шегуваше с нея за удоволствието да похапваш домашно приготвена храна.
Той обича децата и децата го обичат. От него ще стане прекрасен баща.
Всичко ще бъде наред.
Марая се опитваше да запази самообладание и несъзнателно притисна едната си ръка точно под талията, докато стоеше на малката веранда на старата къща и се вглеждаше между боровете към пътя, виещ се през пасището. Само преди миг й се стори, че вижда облак прах, както се случваше, когато Кеш се прибираше с джипа по прашния път, за да бъде отново с нея.
— Този път ще му кажеш ли?
Марая се стресна и обърна гръб на пътя. Невада Блекторн бе на няколко крачки и я наблюдаваше с проницателните си зелени очи.
— Какво? На кого? — попита тя притеснено.
— Да кажеш на Кеш, че по някое време пролетта ще става баща. — Невада изруга тихо, забелязал уплашения поглед на Марая. — По дяволите, жено, ти си поне в четвърти месец. Би трябвало да ходиш на лекар. Трябва да пиеш специални витамини. Май нямаш достатъчно акъл и не го разбираш, но аз имам. Ти виждала ли си дете, прекалено слабо, за да изплаче? Бебетата не могат да контролират живота си — продължаваше неумолимо той. — Те се раждат в свят, който е по-скоро жесток и използват каквото им се дава, докато умрат, или пораснат. В повечето случаи умират.