Думите й бяха леко завалени, сякаш бе пила.
— От северната страна на Девилс Пийк ли си? — попита Кеш, гласът му безжалостен като вятъра.
Марая се намръщи към телефона, объркана къде точно се намира. Бавно си представи картата.
— И… запад — заяви най-сетне тя.
— Северозапад. На северозападната страна ли си?
Марая издаде звук, който можеше да означава всичко и се облегна на търпеливия кон. Топлината на животното скоро се просмука до кожата й.
— Над нивото на високата растителност ли си? — попита той.
— Не.
— Около теб има ли дървета?
— И скали. Сиви. Приличаха на сняг. Не са.
— Погледни нагоре към върха. Виждаш ли ме?
Марая поклати глава. Виждаше само клисурата.
— Не мога. — Помисли си дали да не се опита отново да се качи на коня. — Уморена съм. Трябва да си почина.
— Марая. Погледни нагоре. Опитай се да ме видиш.
Марая измърмори и се опита да се изкачи по склона.
Ръцете й не спираха да я изненадват. Тя упорстваше. След малко отново започна да чувства краката си, а след това и ръцете. Боляха я. Въпреки това не можеше да се измъкне от ронещата се клисура.
— Не мога — каза най-сетне тя.
— Не ме ли виждаш?
— Не мога да изляза от клисурата — гласът й звучеше по-ясно. Движението й се бе отразило добре. — Тук е прекалено стръмно. И ми е студено.
— Запали огън.
Тя се огледа. На дъното на клисурата нямаше достатъчно клони за огън.
— Няма с какво.
Разтресе я внезапно и силно и за пръв път тя се уплаши.
— Говори, Марая.
— И на теб ли ти става самотно? — След това, преди Кеш да успее да каже и дума, тя добави: — Ще ми се… Толкова ми се иска да ме обичаше поне малко. Но всичко ще бъде наред. Открих мината и тя сега е твоя и ще трябва да ми повярваш… нали? — Гласът й замря, а след това отново зазвуча. — Толкова е студено. Ти беше толкова топъл. Много обичах да се сгуша до теб. Всеки път ставаше все по-хубаво… любими.
Кеш понечи да заговори, но болката го задави. Стисна телефона толкова силно, че пръстите му побеляха. Следващите думи, които чу, бяха изречени толкова тихо, че му бе трудно да ги разбере. След това му се прииска да не ги беше чувал. А Марая продължаваше да повтаря:
— Всичко ще бъде наред… всичко ще бъде наред… ще бъде…
Марая плачеше. Вече не вярваше на собствените си думи.
Тихо цвилене на кон долетя някъде от ниското. Конят на Кеш отговори. Поведе животните към склона, където следите на Марая изчезваха. Стиснал здраво юздите, отпуснал цялата си тежест на стремето, той подкара коня с неразумна скорост. След минути бе в клисурата и над него остана само парче небе.
— Марая! — провикна се Кеш. — Марая!
Отговор нямаше, освен доволното цвилене на кон някъде в сгъстяващия се сумрак.
След секунда Кеш забеляза коня й и мерна тъмното й яке, откроило се на светлия гранит. Слезе бързо и затича към, нея. Когато чу стъпките му, тя се изправи и протегна ръце. Кварц и злато блестяха на помръкващата светлина.
— Ето, виждаш ли? Доказах ти. Сега ще ми повярваш ли? — прошепна тя.
— Доказа единствено каква си глупачка — каза той, повдигна я на ръце, без да обръща внимание на късовете злато, които изпадаха от ръцете й. — След десет минути ще се стъмни. Имам невероятен късмет, че изобщо те открих!
Марая се опита да каже нещо, но не успя да заговори, защото поражението я прониза много по-дълбоко от студа.
Дарът за Кеш, златната мина не означаваше нищо за него. Той все още не й вярваше. Беше рискувала всичко, а отново се натъкна на презрението на мъжа, когото обичаше.
Той се оказа прав. Тя бе глупачка.
Шестнадесета глава
Кеш замислено наблюдаваше Марая. В тишината, на светлината на огъня в хижата, тя изглеждаше добре, въпреки че не помръдваше. Беше се преоблякла в сухи дрехи и се гушеше в спалния му чувал, подпряна на стената, стиснала чаша димящо кафе в ръка. Вече не й беше студено. Не трепереше. Не бе и непохватна като преди. Както тежестта на златото в джобовете, така и студът я бяха изтощили.
Тя е добре, каза си Кеш. Всеки глупак може да види. Дори и този глупак. Защо тогава ми идва да й се обадя по телефона, сякаш я няма?
Много просто, тъпако. Никога преди не е била толкова далече от теб, колкото сега. Собствената ти глупост за малко не я уби. Да не би да очакваш да ти благодари?
Пламъците пробягваха по лицето на Марая и превръщаха очите й в разтопено злато, подчертавайки цвета, който се бе върнал по страните й.
— Още супа?
— Не, благодаря.
И гласът й, също като думите беше изключително любезен. Марая се държеше с досадна учтивост още откакто пристигнаха в бараката. Възрази му само веднъж — когато съблече мокрите й дрехи и я облече в чифт термобельо, което бе напъхал в раницата. Когато видя, че той не обръща внимание на протеста й, тя утихна. Остана смълчана, освен когато той й задаваше някой въпрос. Тогава му отговаряше с убийствена любезност.