— Нито едно?
— Точно така. Изглежда, че тази моя сянка е много неуловимо същество. Тя ту се смалява, ту се уголемява и се деформира, и въпреки това, в известен смисъл, тя през цялото време представлява мен самата.
— Също като репутацията. — В гласа му се долавяше лек сарказъм.
— Точно така — съгласи се тя, малко смутена от решението му да остане и да изпита остроумието й със своето собствено. — Когато ме питате дали не се страхувам от компанията на Звяра, сър, все едно, че ме питате дали не се страхувам от компанията на сянката ви.
— И страхувате ли се?
Тя се размърда нервно, почувствала напрегнатия му поглед, но в същото време не желаеше да говори със заобикалки.
— Имам основание да се страхувам от едно-единствено нещо, милорд.
— Едно нещо казвате? — провлачено попита той.
— Имам основание да се боя от езика ви, сър. Остър е като кинжал.
Необичайна тъга замени сарказма в гласа му.
— Не бих искал да се страхувате от мен, мила моя. Може би моят език би могъл да поправи стореното. Бихте ли желала да чуете неговото описание на вашата сянка?
— Ако може да я види — съгласи се тя, като се питаше дали си бе въобразила, че долавя тъга в гласа му.
Той се разсмя. Смехът му й хареса. Той прогони тъгата, в него нямаше присмех и подигравки. Този мъж по нищо не приличаше на Нотли.
— Имате основание да се питате, защото тук, скрити под балдахина от листа, сенките ни сякаш си играят на криеница.
Тя затвори книгата в скута си. Леко разтвори устни в очакване на думите му. Нещо в гласа му се промени и той заговори като разказвач на приказки.
— Тя е тук, вашата сянка — тихо започна той. — А така, както сме седнали, неуловимото създание сякаш се слива с природата наоколо. Въпреки това тя е свързана, макар и съвсем крехко, с останалите сенки около нея — сенките на листата, на клоните на дърветата и… — гласът му стана толкова тих, че тя трябваше да се наведе към него, за да не пропусне нито дума — вашата сянка и моята се докосват, преплетени по такъв начин, че, напълно изгубили приликата си със земните си образи, са се превърнали в едно прекрасно, митично същество, което сякаш се бои от силните лъчи на слънцето.
Сара беше зашеметена. Образът, който бе пресъздал, бе толкова жив и вълнуващ! Косата на тила й настръхна. Книгата, която четеше, скъпоценната й нова книга, незабелязано се плъзна от скута й.
Тя инстинктивно протегна ръка да я вземе, без да съзнава, че и двамата са се навели напред. Разбра това, когато пръстите й докоснаха неговите за част от секундата.
Тя се отдръпна назад като попарена. Беше развълнувана и разтърсена както от допира на плътта му, така и от еротичната поезия на описанието му. Сега разбираше защо общоприетите норми не биха одобрили поведението й на млада, неомъжена жена, която седи в чуждата градина с джентълмен, когото едва познава. Някакво чувство, твърде сходно със страха, лумна като огън в гърдите й. Този Кесълфорд, Звяра, я вълнуваше и възбуждаше така, както никой друг преди. Самото му присъствие, толкова близо до нея, смущаваше мислите й, връзваше езика й, изпълваше я с нелепото желание да облегне глава на рамото му, да вдъхне по-силно омайния аромат на горски треви, които лакеят на графа сигурно поставяше между дрехите му. Разтревожена от собствените си неподходящи желания, тя рязко взе бастуна си от слонова кост и се изправи.
Хапливият му сарказъм почти прикри истинската загриженост, която прозираше в думите му. Той също се изправи.
— Моят език ви обижда?
Тя се разсмя и веднага съжали за това. Смехът й звучеше принудено, дори и в собствените й уши.
— Езикът ви? Нищо подобно, милорд. Той се държи много добре, но се боя, че ще замае главата ми с поезията си.
Той не отхвърли твърдението й.
— Е, тогава ще трябва да накарам нахалника да замълчи и ще ви предложа ръката си, за да го оставя да отведе красивата ви сянка навсякъде, където пожелае да отиде.
Внимателно хвана ръката й и я сложи върху гладката тъкан на ръкава си. Сара с изумление осъзна, че върховете на пръстите й са по-чувствителни от всякога… сякаш докосването му я зареди с енергия, която й помагаше да усети всеки предмет, по който плъзгаше ръката си. До този момент подобна чувствителност бе извън възможностите й и това я изненада, защото тя винаги бе смятала, че ръцете й са невероятно проницателни. Те виждаха много неща, които очите й не можеха. Сегашната повишена чувствителност беше крайно необичайна. Беше почувствала силата й и в оная вечер, когато двамата танцуваха заедно. Това че само той, и никой друг, можеше да мобилизира скритите възможности на сетивата й, я въодушевяваше, но и я изпълваше със смут. Не беше съвсем сигурна дали това й харесва, защото новопридобитите й способности като че ли бяха извън контрола на разума и волята й.