Изминаха три седмици, но Хоукс не се появи на нито едно от следобедните четения, на които Нейт и Стюарт присъстваха неизменно. Сара си мислеше, че може би слепотата й бе причината, поради която Хоукс се въздържаше да задълбочи познанството им. Тази мисъл не й даваше мира. Веднъж обсебена от нея, тя просто не можеше да я изхвърли от съзнанието си.
В деня на екскурзията Нейт я посрещна с лошата новина, че Хоукс е предпочел да ги чака пред Катедралата, вместо да язди до там заедно с тях. Стюарт помогна на дамите да се качат в каретата, а Нейт се опитваше да ги развлича с разказа си за сър Кристофър Рен, построил величествената катедрала, която щяха да разгледат съвсем скоро. Когато пристигнаха, пак Стюарт помогна на дамите да слязат, а после хвана ръката на Сара, за да я улесни при изкачването на стълбите, които отвеждаха към входа. Едва когато влязоха вътре в хладната, величествена, ехтяща от шумовете Катедрала, Сара, която вече трудно сдържаше вълнението си, се срещна отново с лорд Кесълфорд.
Макар повечето модерни мъже да носеха високи ботуши до над коленете, които Сара винаги разпознаваше по лекото им триене един в друг, тя бе забелязала, че Хоукс предпочита меки ботуши за езда без токове. Приглушеният звук, който издаваха, за нея бе част от съвкупността от звуци и аромати, които в съзнанието на Сара съответстваха на мъглявия образ, който си бе изградила за него. Тя веднага разпозна равномерните му стъпки. Не го виждаше, но бе сигурна, че се приближава.
Присъствието на Хоукс се усещаше и по омайния аромат на горски цветя, който бе неразделна част от него самия. Тя можеше сравнително точно да определи ръста и теглото му, та дори и формата на ръцете му, но останалата част от физиономията му бе мистериозна, безформена загадка. Искаше й се да научи повече, но не можеше да си представи как би могла да задоволи любопитството си, без да съсипе репутацията си.
По гръбнака й пробягаха тръпки на страх и безпокойство при мисълта, че би могла да види с пръстите си лицето и тялото на някой мъж. Чудеше се какво ли ще представлява съпругът й, какви ли ще са задълженията й към него… И в този момент тялото й отново се разтресе от ледени тръпки. Опита се да си представи как ще я види чрез ласките си мъжът, който щеше да я вземе за съпруга. И колкото и да бе странно, не ръцете на Джефри Гарви изучаваха тялото й в мечтите й, а тези на Звяра.
Графът вероятно бе забелязал потреперването й, защото първото нещо, което изрече с тихия глас, който хората винаги използваха в храмове, беше:
— Ето. Ще имате нужда от това. Ще слезем долу, за да започнем обиколката си от криптата, а там е дори по-студено и от тук.
Тежестта на пелерината му и краткият допир на ръцете му я смутиха до такава степен, че тя потрепера още по-силно и чак зъбите й затракаха от студ.
Наметалото я стопли. То бе запазило част от топлината на Звяра, напоено бе с приятната му миризма. Топлината я обгърна, просмука се в тялото й. Сара имаше чувството, че графът я е загърнал в нещо далеч по-голямо от едно обикновено парче плат. Застанала напълно неподвижна, тя като дете го остави да закопчее катарамата под брадичката й, като през цялото време се измъчваше от усещането, че удоволствието, което изпитваше от топлината на дрехата и от загрижеността на собственика й, бе някак си незаконно и неморално, защото тя бе обещана на друг, но мислите за него не предизвикаха никакво вълнение в душата й.
— Много мило от ваша страна. Благодаря ви — прошепна тя. Гласът й бе приглушен от благоговение, което обаче не бе породено от величието на сградата, в която се намираха.
— Няма защо — тихичко отвърна той.
Отдръпна се веднага щом братовчед му се приближи и се обърна към нея, а в гласа му се долавяше огорчение.
— Аз щях с удоволствие да ви дам наметалото си, госпожице Линдъл, ако знаех, че ви е хладно.
— Чудесно — бързо рече нейният благодетел. — Ще те помоля да дадеш наметката си на леля си, Стю, а пелерината на Трент може би ще стане на госпожа Тървей. Бях забравил, че днес ще слизаме в криптата, иначе щях да напомня на дамите да облекат нещо по-топло от муселина и леките наметки. Понеже не желая това малко недоглеждане да забави обиколката ни, предлагам да ме последвате. Имам уговорка с един от свещениците, който ще ни покаже къде почиват тленните останки на господин Кристофър Рен. Не ми се иска да го караме да ни чака.
Изпълнена с топлина и задоволство, загърната в пелерината му, Сара позволи на Стюарт да я поведе надолу по някакво стълбище, което водеше към подземието на катедралата. Пред тях вървеше водачът им, който тихо ги насочваше по пътя им, а след тях идваха Нейт и госпожа Тървей, последвани от Хоукс и майка му.