Той се поколеба за миг, покорен от неистовата жажда за знания, изписана на лицето й, объркан от желанието да я целуне, смутен от непосилната задача да опише нещо толкова грандиозно на незрящ човек. А после, почувствал се длъжен да го направи, той продължи с описанието на разкошните каменни стълбове и богато изрисуваните и позлатени сводове, които се извисяваха над галерията на хористите. Пресъздаде онова, което виждаше от купола, описа й маслените рисунки на Торнхил, които изобразяваха живота на свети Павел, нарисуван с изобилие от цветове. Продължи с плетеницата от ковано желязо, което опасваше олтара, с мраморните прегради зад олтара и цветните стъкла, докато накрая остана без дъх, а тя избухна в смях и го помоли да спре, защото умът й не би могъл да асимилира нищо повече.
Той импулсивно се обърна и стисна ръцете й.
— Благодаря ви, че ми позволихте да видя всичко това — рече тя и в миг искрената й благодарност и плам потекоха като пълноводна ръка от нейните ръце към неговите. Единствено железният самоконтрол на Хоукс му помогна да издържи на импулса да поднесе дясната й ръка, останала в ръкавица, към топлите си устни. Помисли си, че би желал да вкуси радостта й, да й покаже изкуството на любовта така, както й бе показал чудесата на Свети Павел.
— Чувствам се — продължи тя, все още благославяйки го с омаяното си докосване — като малка статуетка, увиснала в средата на разкошна торта, с много шоколад и сладолед.
— Много уместно сравнение — призна, макар самият той да възприемаше красивия й лик като един от възхитителните ангели на Гринлинг, който изведнъж бе оживял. А когато тя най-сетне пусна ръцете му, той в никакъв случай не можеше да каже, че го е напуснало внезапното, изгарящото го желание да усети вкуса на устните на един ангел.
— Не искате ли вече да отидем да потърсим загадъчната Галерия на шепота? — предложи той. Знаеше, че едва ли би могъл още дълго да разчита на самоконтрола си, ако продължаваха да стоят толкова близо един до друг.
— Да, ако обичате. — Усмивката й му въздейства като благословия и го изпълни с необикновено задоволство. В този момент Ашли Хоукс, лорд Кесълфорд, изобщо не можеше да бъде сравняван със звяр.
Той поведе Сара надолу по стълбите и макар слизането да бе по-трудно от изкачването, доверието, установило се помежду им, направи задачата много по-лесна.
Крехкото задоволство на Хоукс бе на път да се стопи, когато установи, че не всички членове на групата им изпитваха същия ентусиазъм пред перспективата да изкатерят всичките стъпала, които водеха към Галерията на шепота в купола над главите им.
Дамите първи се отказаха от плана му.
— Мисля, че днес се качвах и слизах достатъчно, Ашли — рече майка му. — По-младите и по-здравите от мен могат да предприемат подобно изкачване, но не и аз.
Госпожа Тървей побърза да се съгласи с нея.
— Аз ще остана долу и ще правя компания на лейди Кесълфорд — предложи тя. — Виждала съм Галерията на шепота много пъти.
— Нищо не би могло да ме възпре — храбро заяви Стюарт, докато, седнал на едно от предните места, за богомолци, дискретно събу единия си ботуш, — ако се бях сетил да си обуя по-подходящи ботуши, а не тези омразни измишльотини, които винаги ми правят мазоли. — Той разтри петата си и премигна. — Но при това положение май ще трябва да се откажа.
— Е, аз пък предлагам да тръгваме веднага.
Ентусиазмът на Нейт изглеждаше безграничен и лицето на Сара, което бе започнало да помръква, изведнъж се оживи.
— О, да — възкликна тя. — Хайде да тръгваме.
Хоукс се приближи към мястото, където бе паднала ръкавицата й. Наведе се да я вземе, насочил вниманието си към двамата младежи, които вече бяха започнали изкачването на стълбите.
— Не можеш да очакваш, че момчето ще се справи само, Хоукс — предупреди го Стюарт.
Майка му побърза да се съгласи.
— О, Боже, разбира се. Помисли си само какво би станало, ако тя се спъне. Може би трябваше да отида…
— Не е необходимо — увери я Хоукс и погледна изпитателно братовчед си. Смущаваше се от мисълта, че го молеха да отиде там, където по негово дълбоко убеждение Стюарт не би искал да го види дори да се приближава.
— Не можеш да я оставиш сама с онова кутре! — Стюарт го изгледа многозначително.
Хоукс изненадано вдигна вежди. Изглежда, че Стюарт се боеше много повече от Нейт, отколкото от него. Въздъхна примирено. Пълното доверие, което му засвидетелстваше Стюарт, му припомни с отчайваща яснота, че самият той бе уверил братовчед си, че не проявява никакъв интерес към Сара. После кимна.
— Както желаеш, Стю. — Бавно се отправи нататък и когато стигна до подножието на стълбището, Сара и Нейт вече се бяха изгубили от погледа му. Над него се чуваха веселите им гласове. Те се блъскаха в стените от портландски камък и отекваха из цялата катедрала, която сякаш бе пълна с непослушни деца. Той ги последва с усмивка, развеселен от доброто им настроение, но съзнаващ, че е поставен в твърде деликатно положение на трето, ненужно колело.