Хоукс ги настигна в галерията под прозорците, с които бе увенчан куполът. Седнали на кръглата дървена пейка до стената, двамата се гледаха от двете страни на отвора — голямо, оградено с перила пространство, което лежеше като тъмен кладенец помежду им и откриваше изглед към голямата зала, от която бяха тръгнали.
Сара се бе облегнала на стената, притиснала едното си ухо към камъка. Нейт мърдаше с устни и шепнеше от другата страна. Най-накрая тя кимна и прошепна нещо в отговор.
Хоукс се отпусна на пейката, недалеч от племенника си, надявайки се да долови част от изреченията, които си разменяха. Изведнъж чу гласа на Сара Линдъл толкова ясно, сякаш тя седеше до него. Сара рецитираше стихове.
После се чу и гласът на Нейт.
— Твърде лесно. Това е Уилям Блейк. Песен на невинността… — Той махна с ръка на Хоукс, за да го извика при себе си, а цялото му същество излъчваше буен възторг. Нейт потупа пейката и рече: — Седни тук, точно срещу госпожица Линдъл и прошепни нещо, обърнат към стената. Тя ще те чуе толкова ясно, сякаш говориш направо в ухото й. Ако не възразяваш, аз искам да продължа към Каменната галерия. Зная, че от там може да се види цял Лондон, но изкачването е твърде уморително, и не бих искал да изморявам госпожица Линдъл излишно, ако вятърът се окаже твърде силен там горе.
— Разбира се, тръгвай. — Гласът на Хоукс бе измамно спокоен, макар че сърцето му подскочи от радост при мисълта, че ще остане съвсем сам със Сара. — Ние вероятно ще те последваме след малко. Само да си отдъхнем за миг.
Племенникът му ги напусна, напълно доволен от това развитие на нещата.
Малката, кръгла, покрита със стъклен купол галерия, тънеше в тишина. Каменните стени изведнъж му се сториха студени. Хоукс погледна красивата млада жена, която седеше точно срещу него. Пъхна по навик ръка в джоба на сакото си, но я извади веднага, напипал меката тъкан на ръкавицата й. Зачуди се дали ръката й не бе прекалено измръзнала.
Гласът й погали ухото му.
— Това е едно много странно място.
— Наистина е такова, мила моя. Но мисля, че трябва да шепнем през цялото време, за да можем да изпитаме удоволствие от забележителната акустика. — Гласът му постепенно заглъхна и притиснал се към стената, той буквално прошепна последните няколко думи. Имаше някаква сладостна чувственост в словата, разменени по този начин. Изпита истинска наслада, когато до него стигна отговорът й, под формата на подходящ за случая цитат.
— Съюзът на истинските умове не знае…
Хоукс се усмихна с удоволствие и реши да продължи цитата, вместо да й каже автора. Надяваше се, че така прошепнатите думи ще й разкрият поне малка част от онова, което лежеше скрито в сърцето му.
— …пречки. Не е истинска любов оная, която се променя… — Той замълча, надявайки се, че Сара ще продължи цитата.
Тя не го разочарова. Думите й бяха като целебен балсам за душата му.
— … срещнала отпор. Или пък се пречупва и оттегля се сама. О, не, тя е…
— …вечна и непобедимо среща всяка буря, без да трепне, без да се огъне, без да се смути! — довърши той.
Настъпи тишина. Двамата мълчаха, изпълнени с радост и задоволство. А после изведнъж, сякаш уплашени, че ехото на пълната тишина ги застрашава по някакъв начин, побързаха и двамата да заговорят.
— Днешният ден беше чудесен… — започна тя.
— Ръкавицата ви е у мен. — Той я извади и започна да си играе с меката кожа. — Падна, когато бяхме горе.
— Колко глупаво от моя страна да я изпусна.
Той вдигна малката ръкавица до лицето си. Затворил очи, вдъхна слабия аромат на парфюм. Хелиотроп. Отвори очи и погледна пространството, което ги разделяше. Остана странно развълнуван, като я видя да притиска ръцете си една към друга.
— Да ви я донеса ли? — Помисли си, че гласът му прозвуча твърде тъжно. Изпълнен бе с желание и непреодолим копнеж. Искаше да е близо до нея. Но не само заради ръкавицата.
Тя не отговори веднага.
Принуден да изчака, той я наблюдаваше, желаеше я и се чудеше дали гласът му, преминал през каменната стена, разкрива истинските му чувства.