Отговорът й, когато най-после дойде, приличаше по-скоро на въздишка.
— Да, моля.
Възбуден от интимните нотки на прошепнатия им разговор, той сковано заобиколи празното пространство.
Лицето й изразяваше напрегнато очакване, което му напомни за изражението й преди малко, когато го бе помолила да й разкаже повече за Свети Павел. Стоеше, леко отворила устни и сякаш очакваше нещо далеч по-важно от ръкавицата си. Погледът й го накара да забави крачка.
Тя стоеше спокойно, с непроницаемо изражение и здраво стиснати ръце. Очите й не разкриваха нищо и Хоукс осъзна колко много разчитаме на тези своеобразни прозорчета на ума и чувствата, за да разберем какво мислят повечето хора. Той застана до нея, неспособен да определи по кой начин тя успяваше да му предаде неоспоримото чувство на напрегнато очакване и копнеж. Осъзнаваше обаче, че точно то му помогна да се пребори с изкушението да се отпусне на пейката до нея, защото разбираше, че собственият му копнеж, потребностите му да я има, застрашаваха самоконтрола, който си бе наложил. Единственото, което искаше в този момент, бе да я вземе в прегръдките си и да притисне устни към нейните, но не можеше да се избави от дълбоко вкоренения си страх, че ако го направи, ще наруши разбирателството, което се бе установило помежду им днес.
— Ръкавицата ви. — Гласът му бе предрезгавял от вълнение.
Тя протегна ръка. Той я сложи в дланта й. Пръстите й за миг докоснаха неговите.
— Благодаря.
Хоукс не можа да устои на изкушението. Окуражен от лекия натиск на пръстите й, той бързо повдигна ръката й към устните си, сякаш възнамеряваше да целуне голите й пръсти. После, нарушавайки всички правила на благоприличието, той обърна тънката й, фина ръка и нежно целуна дланта й.
Зяпнала от изненада, тя се отдръпна от него.
— Простете ми — изрече той, макар всъщност изобщо да не се разкайваше и отново притисна ръкавицата към ръката й. — През последния половин час, че и повече, мечтаех да направя точно това.
Изчервена, тя непохватно се зае с тясната ръкавица, опитвайки се да напъха ръката си в нея.
— Винаги ли се поддавате на импулсите си, без да мислите за последствията? — Гласът й потрепера.
— Обикновено — тихо рече той. — Също като зверовете, както са ми казвали неведнъж.
Тя обмисли за миг забележката му, като през цялото време притискаше ръката, която той бе целунал, с другата си ръка, сякаш се боеше, че тя може да избяга от нея.
— Може би ще е най-добре и за двамата, ако се опитаме да забравим този ваш импулс.
Гласът й вече не трепереше.
Неговият пък бе предрезгавял от желанието, което с толкова усилия прикриваше.
— Е, мила моя, ако целувките не ви доставят удоволствието, което доставят на мен, тогава може би наистина ще е най-добре, ако забравите за случилото се. Аз обаче с удоволствие ще запазя спомена. И заради двама ни.
Сара не изглеждаше особено доволна от отговора му, но пуснала най-сетне ръката си, безопасно скрита в ръкавицата, тя вдигна глава към стълбището, сякаш целувката му наистина не я притесняваше вече.
— Нейт се връща — рече тя.
Той чу едва доловимите стъпки, малко след като тя заговори. Докато се възхищаваше на острия й слух, той осъзна с чувство на вина, което го накара да си спомни за изражението на Брет Престън в оная нощ, когато го бе изкарал от леглото на Кетрин Стоун, че едва не бе допуснал Нейт да стане свидетел на една също толкова непочтена сцена, която бе в пълен контраст със задълженията му на настойник и с обещанието, което бе дал на Стюарт.
Племенникът му връхлетя през вратата.
— Хайде, идвайте. Гледката е умопомрачителна, а шумът — е никога не съм предполагал, че в града се вдига такава врява. — Гласът на Трент се извиси до неразбираемо бърборене.
Госпожица Линдъл се изправи.
— Тръгваме ли?
Хоукс взе ръката й и я постави върху своята.
— Аз съм изцяло на ваше разположение, мила моя — сериозно заяви той.
Искаше му се тя да му заповяда да я целуне, защото страстта, която тлееше в душата му, заплашваше да изпепели в жарта си и самоконтрола, наложен с толкова усилия, и добрите му намерения.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Измина цяла седмица преди Сара отново да се срещне с графа на Хенли. Седмицата беше ужасна. Седем дни на мъгла и несекващ дъжд, които сякаш наметнаха тъжно наметало над града и обитателите му. Лекарят и жена му бяха твърде заети, опитвайки се да се преборят с епидемията, нападнала града заедно с лошото време. Вдовицата и племенникът й Стюарт бяха на легло и единственото развлечение за Сара бе Нейт, който идваше да й чете всеки ден. Мислите й, обаче, през по-голямата част от времето, бяха заети от сладките спомени за разходката им в Свети Павел. Припомняше си всеки момент, внимателно премисляше всяка изречена дума. Дланта й пламваше всеки път, когато споменът за целувката му изплуваше на повърхността на съзнанието й.