Сара бе изненадана, когато чу ниския му, ленив глас да отговаря без следа от сарказъм.
— Може би трябва да помолим ваксаджията на лорд Петършъм за няколко листа хартия и да научим госпожица Линдъл да прави лодчици.
Нейт възторжено прегърна идеята.
— Е, сигурен съм, че той не би бил никакъв ваксаджия, ако не притежава цяла камара стари, непотребни хартии. Да го потърся ли и да му поискам?
— Отлична идея — съгласи се настойникът му и нещо в гласа му накара сърцето на Сара да подскочи в гърдите й, стоплено от увереността, че Хоукс желае да остане насаме с нея.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Сара седеше под сянката на Клорис, богинята на пролетта, изпълнена с убеждението, че във въздуха около нея настъпи някаква промяна, след като лорд Кесълфорд се настани срещу нея. Подобно на камък, хвърлен в спокойни води, Хоукс сякаш изпращаше малки вълнички към нея, които ласкаво я люлееха, изпълваха я със странни, безименни усещания за нещо все още несподелено и неизпитано. Мистериозни и загадъчни чувства вълнуваха дълбините на душата й. Искаше да сдържи дъха си, за да може да чувства и чува по-добре онова, което ставаше около нея. Струваше й се, че ако успее да застане абсолютно неподвижно, ако диша едва-едва, ако държи очите си широко отворени, ще стане чудо и тя ще може да зърне за миг загадъчния мъж, който я бе разтърсил до дъното на душата й.
Кожата й изстина от предчувствието за някаква предстояща промяна. Косата на тила й настръхна. Какво ли й готвеха съдбата и този мъж?
— Говорих с Нейт за Джефри.
— А, да, безценния господин Гарви — бавно изрече той. — Позволявам си да ви безпокоя точно по повод на същия джентълмен. Виждате ли, Гарви се е…
Беше прекъснат от един глас, който изпълваше Сара с ужас.
— Лорд Кесълфорд! Не очаквахме да ви видим тук, нали, мила? И то не с коя да е друга дама, а с лейди Линдъл, която изглежда красива като майка си навремето. — Силвестър Нотли ги поздрави с раболепна сервилност.
Сара бе твърдо решена да не се стряска от присъствието му, нито пък от настойчивостта, с която всеки път споменаваше името на майка й.
— Господин Нотли. — Тя се усмихна насила, осъзнала, че от другата страна на масата, там, където седеше Хоукс, настъпи абсолютна тишина. Радваше се, че бяха прекъснали разговора им. Не й се искаше да обсъжда Джефри с Хоукс и кой знае защо си мислеше, че той може би й носи новини за смъртта му. Опитвайки се отчаяно да се престори на весела, тя попита:
— Човекът, който ви придружава, трябва да е ваксаджията на лейди Петършъм, нали?
Въпросът й бе посрещнат с изненадано сумтене от Силвестър, някаква жена ахна с възмущение, а Хоукс се разсмя лениво.
— Ще ми позволите ли да ви запозная с баронеса дьо Вал, госпожице Линдъл? — Силвестър изглеждаше изключително доволен от предоставената му възможност. — По ирония на съдбата точно аз представих майка ви на един друг дьо Вал преди не чак толкова много години.
Сара потръпна. Той очевидно говореше за майка й и за покойния барон. Почувства се смешна и глупава. После рече:
— Радвам се да се запозная с вас, лейди дьо Вал. Чух, че имате очарователна шапчица.
Баронесата я изненада с готовността си да възприеме шеговития й тон, въпреки напрежението, което витаеше във въздуха.
— Шапката ми е чисто черна, госпожице Линдъл. Не зная дали това има някакво значение, предвид въпроса ви за ваксаджията.
Сара продължи в същия дух.
— Опасявам се, че въпреки цвета си, шапката ви няма да ни свърши работа. Освен ако не плава — безгрижно заяви Сара, докато другата жена се наместваше на стола до нея.
За огромна изненада на Сара, Хоукс също се включи в разговора.
— Имаме намерение да си направим лодки и да ги пуснем в езерцето със златните рибки. Няма да имаме нужда от вашата шапка, ако моят повереник успее да намери хартия.
— От ваксаджията! — ликуващо се обади Силвестър. Започна весело да драска в бележника си, като измърмори едно — Колко забавно!
Баронесата с усмивка си призна, че от много години насам не е имала удоволствието да си играе с книжни лодчици.
Сара остана като гръмната, когато Хоукс изведнъж, без никакво предупреждение, смени темата на разговора.
— Моите съболезнования, Силви, заради скорошната загуба, която преживя.
Моливът на Нотли спря да драска.
Сара се почувства въвлечена в един сблъсък, който, по всичко личеше, щеше да бъде напрегнат и неприятен.
Вдовицата отговори с подходяща за случая тъга, но в гласа й се долавяха стоманени нотки.
— Нямах представа, че можеш да изпитваш подобни чувства, Хоукс. Благодаря ти, защото, макар да не скърбя заради смъртта на Ото, аз се чувствам странно натъжена и в известен смисъл — поумняла и отрезвяла. Смъртта идва, за да ни припомни колко къс е животът ни в действителност и колко е глупаво от наша страна да се караме със старите си приятели.