— Боя се, че не мога. Нейт ме чака, а и искам час по-скоро да тръгнем на път.
Той се наведе над ръката й и си позволи да докосне пръстите й с устни — целувка, много по-кратка и повърхностна от оная, за която мечтаеше. Върху съвършените й устни затрептя несигурна усмивка. Хоукс си помисли, че никога преди Сара не бе изглеждала толкова красива. Окуражително стисна ръката й, а после, поддал се на внезапен импулс, леко целуна бледото й чело.
— Колкото по-рано тръгна, толкова по-бързо ще се върна при вас, мила моя.
Тя цялата се изчерви, ръката й отскочи към челото й и докосна за миг мястото, до което той бе притиснал устни. После заговори с престорена веселост:
— Точно така, сър. Не трябва да се бавите. Насрочили сме празненството за следващата неделя и аз ще бъда дълбоко разочарована, ако не присъствате.
Хоукс бързо слизаше по стълбите пред къщата на доктор Тървей, измъчван от чувството, че върви в грешна посока. Искаше му се да можеше някак си да се раздвои — едната му половина да остане при Сара, а другата да се заеме с работата по предотвратяване на скандала. Най-основателната причина за нежеланието му да напусне града стоеше пред него и с вдигнат монокъл се взираше в герба на очакващата го карета.
— Нещо нередно ли виждаш, братовчеде? — попита Хоукс.
Стюарт го погледна с изненада, а синьото му око изглеждаше много голямо и много кръгло зад монокъла.
Само във факта, че те виждам тук, Хоукс. Напоследък си създаваш твърде неприятния навик да се появяваш там, където си най-малко очакван. Разбрах, че вчера си ходил не къде да е, а на някакво градинско увеселение, и то след като Нейт предишната вечер ми бе казал, че отново заминаваш в провинцията. За Брантли, както ме уведоми той. За една седмица.
— Човек не бива да се доверява безрезервно на клюките, Стю.
— Което ми напомня да те попитам дали наистина си подновил приятелството си със Силвия дьо Вал? Никога не съм бил така шокиран, както когато чух това при Уайт. Очите ми сигурно още са разширени от изненада.
— При Уайт ли, братовчеде? Мислех, че предпочиташ залозите при Бруук.
— Така е. — Стюарт се усмихна широко. — Но снощи случайно имах късмет и в двата клуба. Изключителен късмет! Трябва да ти разкажа, когато имаш малко повече време.
Точно в този момент Хоукс изобщо не бе в настроение да слуша клюки на средата на улицата. Устните му горяха и сякаш го подтикваха да се върне и да целуне момичето както трябва, а не по челото, като някакъв чичо. Писмата на Сара обаче сякаш прогаряха дупка в джоба му, сгряваха сърцето му и му напомняха за обещанията, които й бе дал, и които трябваше да спази.
— С удоволствие бих си побъбрил с теб, Стю, но напускам града още в тази минута. Ще придружа Нейт до Оксфорд.
— Махаш кутрето от пътя ми, а? Чудесно! — изграчи Стюарт. — Късметът наистина се обърна в моя полза. Дяволски късмет, уверявам те. — Лека гримаса забули въодушевеното му лице. — Има само едно нещо, което ме безпокои… Натаниел ме информира, че госпожица Линдъл била обещана на някакъв стар приятел от детинство.
— Нейт е ужасно заблуден. — Хоукс се качи в каретата.
— Заблуден? Сигурен ли си?
— Абсолютно!
— По дяволите! Трябваше и сам да се сетя, че не трябва да се хващам за една толкова неубедителна история.
Хоукс не можа да устои на изкушението да подразни Стюарт.
— Ще се върна навреме за празненството — извика той с безгрижен глас.
— Празненство? Какво празненство, Хоукс? Прословутите вежди на Хоукс отскочиха нагоре.
— На госпожица Линдъл, Стю.
Ти не може да не си поканен.
Стюарт зяпна от изненада, а Хоукс се усмихна и даде знак на кочияша.
— Ела и ми разкажи за изключителния си късмет — каретата веднага потегли — след като се върна.
Хоукс остави Нейт в училището му и на следващата сутрин каретата с тропот премина през портала на Линдъл хол. Разстоянието, което го разделяше от Сара, му се струваше огромно и мъчителният страх, който изпитваше при мисълта, че може да й се случи нещо лошо в негово отсъствие, помрачи радостта и удоволствието от бързия ход на конете му.
Един лакей взе картичката му и с влудяващо безразличие я занесе на господаря си. Най-накрая все пак се върна, помогна му да съблече редингота си, взе ръкавиците и бастуна му и го покани в кабинета.
Кабинетът, както разбра Хоукс още с влизането си, се оказа библиотека. Стените бяха покрити с рафтове с книги. Имаше още два портрета и две големи остъклени врати, които откриваха прекрасен изглед към градината. От първия портрет гледаше умопомрачителна млада жена в официално облекло. Хоукс реши, че това сигурно е майката на Сара. Приликата между двете беше поразителна. Ако можеше да се вярва на слуховете, красивата лейди Линдъл е била шокиращо разпуснато създание, склонно към флиртове, и бе известна с огромните суми пари, които е губила само с едно хвърляне на зара.