Вторият, далеч по-малък портрет, привлече вниманието му. Беше на Сара, като малко момиченце. Художникът бе запечатал върху платното сериозната Сара, която държеше топка в ръката си и я подаваше на едно черно-бяло кученце, което лежеше в краката й. Била е много красиво дете, с къдрава коса, която се спускаше по гърба й. Той жадно се загледа в съвършено нарисуваните зелени очи, които не му даваха покой. Това бяха виждащи очи, пресъздадени с такава убедителност, че сякаш го следваха, докато се разхождаше из стаята, а стаената в тях самота късаше сърцето му.
Сара бе станала още по-красива с възрастта. По лицето на сляпата млада жена вече се четяха кротка увереност и целенасоченост, които не се забелязваха в изражението на малкото момиченце на портрета.
Един блед и оплешивяваш джентълмен седеше зад бюрото си, вдигнал очила над челото си и обърнал гръб на двата портрета и на красивата гледка, която се откриваше през прозореца.
— Вие ме изненадвате, милорд. — Той присви очи и се вгледа в картичката, която държеше в ръка. После отново вдигна очи към Хоукс. Приличаше на къртица, току-що изпълзяла на дневна светлина.
— И защо, лорд Линдъл? — Хоукс въпросително вдигна вежди.
— Смятах, че сте доста по-възрастен.
Хоукс, който изобщо не бе изненадан от това посрещане, само леко се поклони.
— Съжалявам, че съм ви разочаровал, сър, но това ще се промени с времето. Може би трябва да дойда отново след няколко години…
Неохотна усмивка леко повдигна ъгълчетата на устата на лорд Линдъл. Той се сети за очилата, които стояха забравени върху челото му, и не се поколеба да ги използва по предназначение.
— Годините ви са малко, но вие наваксвате липсата на зрелост с дързостта си.
Хоукс леко наклони глава.
— Не мисля, че се познаваме, милорд, или поне не се познаваме достатъчно добре, за да можете да твърдите, че нещо не ми достига, пък било то и толкова незначително като възрастта.
Лорд Линдъл махна с ръка към портрета, който надничаше над рамото му.
— Напротив. Познаваме се. В известен смисъл. Писмата на дъщеря ми са пълни с подробности за семейство Кесълфорд.
Хоукс понечи да каже нещо, но после се отказа, бръкна в джоба си и извади писмата от Сара.
— Което ми напомня за проблема, който ме води при вас. Тъй като разбра, че смятам да посетя имението си, което е в съседство с Линдъл хол, вашата дъщеря реши да се възползва от пътуването ми и ви изпраща още едно послание.
Бащата на Сара взе писмото.
— Съседно имение, казвате? По мое мнение става дума за Брантли Менър, а то е на не по-малко от тридесет мили оттук. Изминал сте цялото разстояние, само за да ми донесете това?
Хоукс отново погледна портрета на Сара.
— Аз много обичам… майка си, сър. Вашата дъщеря се оказа единственият човек, който успя да я извади от твърде дългия й траур. А и разстоянието не е чак толкова голямо.
— Разбирам. — Лорд Линдъл примижа, погледна писмото от Сара, а после отново се вгледа в Хоукс. — Знаете ли, че когато научих за приятелството ви с дъщеря ми, бях почти решил да й забраня да общува с вас?
Хоукс видимо се стегна и заговори с леденостудена учтивост:
— И защо, сър?
— Според клюките вие сте по-известен под името Звяра.
— Клюките, сър, обикновено повтарят само част от дадена история и то с ужасяващи неточности.
Лорд Линдъл изглежда осъзна, че с думите си бе пристъпил всички допустими норми на приличие, за което си получаваше заслуженото.
— Млади момко, никога не съм се славил с особен такт и добри обноски. — Говореше грубо. В тона му нямаше нито разкаяние, нито извинение.
— Напълно разбираемо. — Погледът на Хоукс отскочи към портрета на майката на Сара. — Клюките по ваш адрес също не са особено ласкави и приятни.
Старият лорд погледна госта си с нараснало уважение и одобрение.
— Прав сте — съгласи се той. — Далеч не са приятни.
Хоукс го гледаше спокойно и си позволи съвсем леко да посмекчи сарказма, натежал в гласа му.
— Напоследък всички говорят с недомлъвки и заобикалки, сър. Аз предпочитам да говоря направо. Има ли някоя специална клюка, свързана с името ми, по която бихте желали някакви обяснения, защото аз възнамерявам да продължа да се виждам с дъщеря ви.
Лорд Линдъл се разсмя на глас, сякаш Хоукс току-що с успех бе издържал сериозен изпит, преборил се бе със словесния залп, с който го бяха посрещнали.