Писмо на Себащиау Родригеш
Мир на Господа! Слава на Христос!
Как ли на скромен лист хартия да побера и опиша многобройните събития, с които съдбата ме срещна през последните два месеца. Освен това в момента дори не съм сигурен, че писмо ми ще стигне до Вашите ръце. Въпреки всичко чувствам, че трябва да пиша, и продължавам да го правя, защото осъзнавам, че е мой дълг да предам на тези след мен събитията, които ми се случват.
През осемте дни плаване след напускането на Макао корабът ни беше благословен с необикновено хубаво време. Небето беше синьо и ясно, платната – доволно издути от вятъра, непрестанно виждахме цели стада от летящи риби да пръскат сребрист блясък, докато изскачаха измежду вълните. В литургиите, които всяка сутрин Гарпе и аз изнасяхме на кораба, не пропускахме да отправим благодарност към Всевишния за безметежното плаване. Не след дълго ни връхлетя първата буря. Случи се през нощта на 6 май. Силен вятър изви първо от югоизток. Двайсет и петимата опитни моряци се захванаха да свалят всички платна, на фокмачтата закачиха едно малко платно, нощта напредваше и докато единственото, което можехме да сторим, бе да се оставим на вълните и вятъра, в предната си част джонката се пропука и всичко наоколо започна да се пълни с вода. През цялата нощ не спряхме да натикваме парцали в пукнатината и да изгребваме водата.
Когато мракът започна да изсветлява, бурята най-сетне утихна. Моряците, аз и Гарпе, изтощени до краен предел, можехме само да се проснем между балите с товари и да се взираме нагоре към големите черни облаци, носещи дъжда на изток. В този момент сърцето ми ме отведе деветдесет години назад при учителя свети Франциск Ксавие, който като нас се е стремял към Япония, заобиколен от трудности, много по-големи от нашите. Със сигурност и неговият поглед е бил зареян към зората след отминалата буря, в млечнобялото небе. И не е бил само той. След това десетки години десетки мисионери и семинаристи са плавали покрай Африка, преминали са през Индия, прекосили са това море, за да посеят семената на вярата в Япония. Епископ Де Секейра, падре Балиня, Органтино, Гомес, Помелио, Лопес, Грегорио – толкова са много, че би било невъзможно да бъдат изброени. Много сред тях, също като падре Жил де ла Мата, споделили съдбата на потъващия си кораб, с очи до последно вперени в японския бряг. Кое им е помагало да изтърпят ужасните мъчения и ги е зареждало с неудържима страст да продължават напред? В този момент аз вече знаех отговора. Всички те дълго са съзерцавали небето – млечнобелите облаци, пътуващите на изток черни облаци. Какво са си мислели в този момент? Аз знам и този отговор.
Откъм частта с товарите дочухме жалния глас на Кичиджиро. Докато траеше бурята, това страхливо същество, без почти с нищо да помогне на моряците, се беше свряло между два сандъка с багаж и трепереше с посиняло от ужас лице. Навсякъде около него се белееха следи от повръщано, на кратки интервали се чуваше тихо бръщолевене на японски.
Отначало и ние като китайските моряци наблюдавахме Кичиджиро с погнуса. За уморените ни уши японското му мърморене изобщо не представляваше интерес, но съвсем неочаквано на фона на непонятните японски думи долових такива като „грация“ и „Санта Мария“. Не можех да повярвам, че този мъж – същинско прасе, зарило лице в собствения си бълвоч, без съмнение, два пъти едно след друго произнесе „Санта Мария“.
Гарпе и аз се спогледахме. Възможно ли бе този човек да споделя нашата позиция – това влечуго, което през цялото ни пътуване не само, че с нищо не беше полезно, ами всячески ни се пречкаше? Не. Това е невъзможно. Вярата не би могла да превърне човек в такъв страхливец.
„Ти християнин ли си?“, попита Гарпе.
Кичиджиро повдигна лице, обилно изцапано с бълвоч, жално ни погледна и хитро се измъкна, като реагира, сякаш не е разбрал въпроса ни, по лицето му премина тънка мазна усмивка. Японският ни спътник имаше навик да се усмихва подмазвачески на всеки, на когото му паднеше. Мен не ме дразнеше особено, но на Гарпе винаги му ставаше противно, когато го видеше да се хили по този начин. А как ли само щеше да се ядоса суровият Санта Марта.
„Зададох ти въпрос – повиши тон Гарпе. – Отговори ми, без да увърташ. Ти християнин ли си, или не си?“
Кичиджиро енергично заклати глава. Китайските моряци се показваха тук-там между сандъците с багаж и гледаха насам с поглед, изразяващ нещо средно между любопитство и погнуса. Ако Кичиджиро е християнин, защо му е да го крие от нас, свещениците? Предполагам, че се страхуваше да не би, когато пристигнем в Япония, да издадем на властите, че сам е разкрил истинската си вяра. От друга страна, ако изобщо не е християнин, защо тогава, когато бе скован от страх, от устата му излизаха думи като „грация“ и „Санта Мария“? При всички положения този мъж привлече любопитството ми и се надявах скоро малко по малко да разбера какво крие от нас.