Всичко си бе постарому. Знам какво бихте казали: че тяхната смърт не е била напразна, че това са камъните, които ще бъдат фундаментът на Храма, а също и че Бог никога не ни праща изпитания, които да не можем да преодолеем. Бихте казали също, че сега Мокичи и Ичизо седят редом с Бог и заедно с други японски мъченици преди тях са постигнали върховно блаженство за вечни времена. Разбира се, аз също съм напълно наясно с всичко това. И въпреки всичко, защо сърцето ми продължава да е обзето от чувство, подобно на печал? Защо песента на прикования за стълба Мокичи, изпята ведно с последния му дъх, продължава да се връща в съзнанието ми и да извиква само мъка?
Бях чул от хората от Томоги, че много християни са запявали този химн, когато са били завличани до мястото на екзекуцията. Химн, чиято мелодия е изпълнена с тъжни и мрачни тонове. За тези хора животът на тази Земя е изключително мъчителен. Сред всички несгоди това, което дава сили на тези селяни да живеят, е единствено упованието им в храма Параисо. Песента е наситена с цялата тази тъга.
Какво всъщност искам да Ви кажа? Самият аз не съм много наясно. Ще кажа само, че ми е непоносимо тежко да гледам тъмното море, в което за славата Божия Мокичи и Ичизо стенеха, страдаха и издъхнаха, морето, което и днес с монотонен шум не спираше да разяжда брега. Зад злокобното безмълвие на морето съзирах Божието мълчание – обземаше ме чувството, че Всевишният е само мълчалив и безстрастен свидетел на хорските стенания.
Вероятно това ще бъде последното ми писмо до Вас. На сутринта ни известиха, че местната управа организира дружина, която от утре ще претърсва планината. Преди да започне акцията, трябваше да приведем колибата в предишното ѝ състояние – да заличим и най-малката следа, дори и мирис, че сме били там. И на Гарпе, и на мен ни беше трудно да решим накъде да поемем, след като тази нощ напуснем досегашното ни убежище. Дълго време спорихме – дали да продължим да се укриваме заедно, или всеки да поеме в различна посока. Решихме да се разделим – ако някой от нас станеше плячка на езичниците, поне другият да остане. Но какво всъщност значеше „да остане“? Нито Гарпе, нито аз бяхме заобиколили изпепеляващата Африка, прекосили Индийския океан, стигнали от Макао до тази страна, за да бягаме и да се спотайваме, както досега. Целта ни не беше да се крием в планината като полски мишки, да чакаме милостиня от едва свързващите двата края селяни и без да можем да се видим с други вярващи, да клечим неподвижно в колибата за въглени. Дотолкова ли бяхме загърбили мечтите си?
Но дори и само един жив свещеник да останеше в Япония, то неговата роля щеше да бъде изключително важна – досущ като пламъка на олтарен свещник, който самотно, но неотклонно продължава да разпръсква светлина в мрака на римските катакомби. Затова и Гарпе, и аз се заклехме, след като поемем в различни посоки, да направим и невъзможното, за да останем живи.
Ако бъдещите ми писма рязко секнат (без да имам яснота дали до Вас са достигнали досегашните), не решавайте непременно, че и двамата не сме между живите. Наш дълг е да съхраним дори и само една малка лопата, която да разравя тази опустошена земя.
Не се разбираше къде свършва морето и откъде започва мракът на нощта. Никъде не виждах очертания на остров. Само равномерното дишане на младия човек, гребящ зад мен в лодката, скърцащият звук на греблата и ударите на вълните ми подсказваха, че се намирам в открито море.
С Гарпе се разделихме преди час. Напуснахме Томоги, качени на две отделни малки лодки – под звуците на греблата неговата бавно се плъзна и изчезна в посока към Хирадо. Мракът изцяло я погълна, нямахме време дори да се сбогуваме.
Останал сам, неволно започнах да треперя. Бих излъгал, ако кажа, че не ме беше страх. Колкото и силна вяра да носиш в сърцето си, физическият страх неусетно те надвива. Докато бяхме заедно с Гарпе, деляхме страха, подобно на парче хляб, разделено на две половини, но от сега нататък ще трябва да понасям целия студ и мрак около себе си, останал сам сред нощното море. (Дали всички досегашни мисионери в Япония са треперили по подобен начин? Как ли са се чувствали?) И тогава, незнайно защо, в сърцето ми изплува малкото, подобно на миша муцунка, изпълнено с панически страх лице на Кичиджиро. Да, същото това малодушно създание, което в градската управа на Нагасаки стъпи върху фумие, а после изчезна вдън земя. Ако не бях свещеник, а обикновен вярващ, може би и аз щях да избягам по същия начин. Това, което ме караше да напредвам в мрака, бяха самоуважението и чувството ми на дълг, произтичащи от позицията ми на свещеник.