– A!
Не толкова физиономията, колкото гласът го накара да разпознае преводача, който го бе разпитвал в колибата на острова.
– Спомняте ли си? Колко ли дни изтекоха от тогава? При всички случаи е чудесно отново да се срещнем! Затворът, в който сте вие, падре, е построен наскоро и съвсем не е неудобен. Преди да бъде създаден, повечето от християнските свещеници бяха задържани в затвора „Судзуда“ в Омура, а там, когато навън валеше – вътре течеше, когато извиеше вятър – духаше, изобщо мястото беше бреме за затворниците.
– Губернаторът ще дойде ли скоро?
За да прекъсне бръщолевенето на събеседника си, свещеникът смени темата, при което онзи, докато шляпаше с ветрилото по дланта си, каза:
– Не, не, уважаемият владетел на Чикуго няма да ни удостои с посещение. Какво е мнението ви за него?
– Отнесе се любезно с мен. Носят ми храна по два пъти на ден, дори ми дадоха завивка за през нощта, подозирам, че в името на това ежедневие собственото ми тяло предаде духа ми. Всъщност не е ли именно това, което очаквате?
Преводачът се направи, че не го е чул, и погледна в друга посока.
– Истината е, че днес по нареждане на уважаемия губернатор всеки момент ще пристигне някой, с когото вие, падре, непременно ще трябва да се срещнете. Освен че е португалец като вас, навярно ще имате много общи теми за разговор.
Свещеникът закова поглед в мътните жълтеникави очи на преводача, чиято тънка усмивка изчезна от лицето му.
В сърцето му изплува името Ферейра. Така значи. Онези мъже най-после щяха да доведат Ферейра, за да го убеди и той да се отрече. Дълго време не бе изпитвал почти никаква омраза към Ферейра, по-скоро бе изпълнен със силно чувството на състрадание като това, което изпитва привилегированият към злочестия. Но сега, на крачка от това, реално да се изправи срещу него, свещеникът бе обзет от необуздано вълнение и тревога. Причината за това не бе ясна и на самия него.
– Сетихте ли се кой е човекът?
– Досещам се.
– Така ли?
Преводачът с лека усмивка впери поглед в сивия крайбрежен пясък, докато звучно махаше с ветрилото си. В далечината на крайбрежната ивица се появи миниатюрна група от хора, които в редица се приближаваха насам.
– Той е сред тях.
Свещеникът не искаше безпокойството, изпълнило сърцето му, да проличи, но несъзнателно стана от пейката. Покрай зацапаните с бял пясък борови стволове групичката малко по малко се приближи и стана възможно отделните фигури да бъдат различени. Най-отпред вървяха двама самураи, които бяха надзиратели. Следваха тримата християни, завързани един за друг като броеница. Свещеникът напълно ясно различи залитащата Моника. Зад тях той видя силуета на своя събрат Гарпе.
– Ето, ето го! – победоносно се изпъчи преводачът. – Така ли е, както си мислехте, падре?
Свещеникът следеше фигурата на Гарпе, все едно го поглъщаше с поглед. Гарпе не знаеше, че той е в боровата горичка. И той като него самия бе облечен в японски дрехи за работа на полето. Също както и неговите, от коленете надолу краката му някак неприлично се белееха. Колкото се може по-изправен, поел дълбоко дъх, той пристъпваше зад останалите.
Свещеникът не се изненада, че бяха хванали другаря му. Още със стъпването им на хълма над Томоги осъзнаваха, че в някакъв момент ще ги заловят. Това, което искаше да узнае, беше къде го бяха хванали и какви мисли оттогава бяха минали през главата му.
– Искам да говоря с Гарпе.
– Ще говориш, че как иначе. Но денят е дълъг. Още е сутрин. Няма закъде да се бърза. – За да го дразни, преводачът нарочно се прозя и започна да си вее в лицето. – Между другото, падре, още от момента, когато с вас водихме диалог на острова, има нещо, което някак забравих да ви питам. Падре, какво всъщност значи милосърдието, на което учи християнството?
– Играете си с мен като котка с дребна твар. – свещеникът тъжно погледна с хлътналите очи към другия и прошепна: – и от това изпитвате най-гнусно удоволствие. Моля ви, кажете ми как и къде заловихте Гарпе?
– Без да има причина, не ни е позволено да разкриваме на затворниците делата на управата.
Процесията внезапно спря насред сивеещия бряг, чиновниците започнаха да разтоварват парчета грубо оплетена слама от гърбовете на конете в дъното на редицата.
– Е… – С видимо задоволство преводачът погледна крадешком към него. – Досещате ли се как ще бъдат използвани онези рогозки там?
Чиновниците започнаха да увиват рогозките около телата на християните, пропускайки единствено Гарпе. Само главите им останаха да стърчат извън сламените постелки, бяха заприличали на странни пашкули.