Един от чиновниците изправи един от християните на ръба на лодката и с дръжката на копието си силно го бутна. Подобно на кукла, увитото в слама тяло отвесно потъна в морето. После и следващият мъж потъна със стремителна бързина. Последна Моника бе погълната от морето. Само главата на Гарпе, подобно на отломък от разбила се лодка, за кратко се носеше над водата, но скоро вълните около лодката завинаги я покриха.
– Какво нещо само… Колкото и пъти да го гледам, винаги ми е противно. – Преводачът стана от пейката и веднага се извърна с поглед, пълен с ненавист. – Падре, заради вас е това, заради това, че натрапвате на Япония вашите егоистични илюзии. Замисляли ли сте се колко беди само са донесли на селяните тези ваши илюзии? Огледайте се! Отново се пролива кръв. Пролива се кръвта на заблудените.
След малко добави с отвращение:
– Гарпе поне показа мъжество. Докато вие… вие сте най-големият страхливец. Не сте достоен да се наричате падре!
Урабон уж вече бе свършил, а в далечината се чуваха детски гласове, пеещи същия напев. По това време семействата в Нагасаки снемаха от семейните олтари боб, сладки картофи, патладжани и ги раздаваха на празнувалите заедно с тях странници и просяци. Сред миртовите дървета цикадите, както всеки ден досега, не спираха да пеят, но гласовете им постепенно губеха предишните си сили.
– Какво прави той? – попита чиновникът, дошъл в затвора за ежедневната проверка.
– Без промяна. По цял ден седи обърнат към стената – тихо отговори пазачът и посочи към помещението, в което беше затворен свещеникът.
Чиновникът предпазливо надзърна през решетките на прозореца и видя огряна от слънцето стая с дъсчен под, насред която седеше свещеникът с гръб към прозореца.
На стената, към която се беше обърнал, през целия ден виждаше лазурносините вълни и малката черна глава на Гарпе, носеща се сред тях. А ето сега и тримата християни, увити като пашкули, ще потънат като малки камъни.
Когато разтърсеше главата си, призрачното видение изчезваше, но щом затвореше очи, отново упорито засядаше зад клепачите му.
„Ти си страхливец… – бе казал преводачът, като се надигна от пейката. – Не си достоен да се наричаш падре.“
Той не бе съумял да спаси християните, не бе могъл и подобно на Гарпе да ги последва и да изчезне сред вълните. Беше обзет от състрадание към онези клетници, но нищо повече не можа да направи. Но състраданието не беше действие. Не беше и любов. Състраданието, подобно на страст, не е нищо повече от вид инстинкт. Бе научил това много отдавна, още на твърдата скамейка в семинарията, но досега то бе останало просто знание на хартия.
„Огледай се! Огледай се! Заради вас, ето, лее се кръв, кръвта на селяните отново се лее по земята.“
След това пред очите му се появи проточилата се следа от червено-черната кръв сред нажежения от слънцето двор. Преводачът бе казал, че тази кръв е пролята заради егоистичните идеали на мисионерите. Губернаторът Иноуе беше сравнил тези егоистични идеали с натрапената любов на грозната жена. Както и че за един мъж натрапената любов на грозната жена е непосилно бреме.
„Освен това… – изплувалият лик на усмихнатия преводач се сля с руменото месесто лице на Иноуе. – Казваш, че си дошъл в тази страна, за да жертваш живота си за тях. Но всъщност онези същества умират заради теб!“
Презрителният смях разтваряше раната на свещеника и се забиваше в нея като игла. Свещеникът мекушаво поклати глава. Дълго време селяните в тази страна не бяха умирали заради него. Те бяха избирали смъртта, за да се предпазят, след като веднъж вече бяха приели вярата, отвърна той сам на себе си, но отговорът нямаше достатъчно сила, за да излекува отворилата се рана.
Така минаваха ден след ден. Цикадите все така продължаваха да пеят с изтощени гласове сред миртовите дръвчета.
– Какво прави той? – попита чиновникът, дошъл в затвора за ежедневната проверка.
– Без промяна. По цял ден седи обърнат към стената – тихо отговори пазачът и посочи към стаята.
– Дойдох по нареждане на главната канцелария да се информирам за ситуацията и като гледам, всичко се развива според плана на уважаемия губернатор.
Чиновникът се отлепи от решетките на прозореца и на лицето му се изписа усмивка на задоволство, като на лекар, внимателно наблюдаващ промените в състоянието на болния.