– Разберете, това е съвсем просто. Вие и другите като вас забелязвате само видимата страна на нашите успехи, а не се замисляте над същината. Да, това, което казвате, е вярно, през двайсетте години на моята мисия тук бяха построени храмове на много места – в Камигата, Кюшу, Чугоку, Сендай; в Арима и Азучи бяха открити духовни семинарии, а японците се надпреварваха да стават християни. Имаше времена, когато имахме 400 000 покръстени японци.
– С право можете да се гордеете с това.
– Да се гордея? Да, може би… Ако японците вярваха в Бога, на който ние ги учехме. Но в храмовете, построени от нас в тази страна, японците не се молеха на нашия, християнския Бог, а на своето, непонятно за нас божество. Не знам дори дали можем да го наречем Бог… – Ферейра сведе поглед и размърда устни, сякаш нов спомен се прокрадна в ума му. – Не, това не е Бог! Досущ прилича на пеперуда, попаднала в паяжина… В началото тя е истинска пеперуда. Но на следващия ден от нея остава само мъртвата ѝ обвивка – има крилца, телце, но е изгубила истинската си същност. Японците се разправиха с нашия Бог по същия начин, както паякът с пеперудата – демонстрираха формата и вида, характерни за Бог, но това отдавна вече бе безжизнен труп, лишен от всякакво съдържание.
– Няма такова нещо! Не искам повече да слушам подобни глупави приказки! Не съм бил в Япония колкото вас, но с очите си ясно видях тези мъченици! – Свещеникът закри лицето си с ръце и гласът му се чуваше през отворите между пръстите му. – С тези очи видях как умираха, изгаряйки в огъня на вярата.
Свещеникът с болка си припомни дъжда над морето и двата черни стълба, носещи се сред това море… Никога нямаше да забрави едноокия, екзекутиран сред ярката светлина по пладне. В паметта му завинаги се бе запечатал моментът, в който жената, дала му краставицата, бе увита в сламена рогозка и хвърлена в морските води. Ако те не бяха загинали в името на вярата, то що за кощунство спрямо хората би било това? „Не! Ферейра лъже“, помисли си той.
– Това, в което те вярваха, не беше християнският Бог. И до ден днешен… – уверено повтори Ферейра с цел да го убеди, като натъртваше върху всяка дума – …японците нямат и няма и да имат ясна идея за Бога.
Тези думи се стовариха върху сърцето на свещеника с тежестта на трудноподвижен каменен къс. Подобно чувство го бе зашеметило с тежестта си, когато в ранното си детство за пръв път бе научил за съществуването на Бог.
– Японците нямат способността да си представят Твореца, напълно отделен от човека. Нямат сили да се замислят за съществуване, което надхвърля човешката реалност.
– Но християнството и Църквата са истина, която надхвърля пределите на държавите, на териториите. Иначе какъв би бил смисълът на мисионерската ни работа?
– За японците Бог е идеализирано, надхвърлило пределите си човешко същество. За тях Бог и хората имат една и съща природа. Но това не е Бог според църковния канон.
– И това ли е всичко, което сте разбрали за двайсет години в тази страна?
– Да, това е. – Ферейра кимна унило с глава. – И затова мисионерската работа за мен стана безсмислена. Неусетно корените на разсада, който посадих в това тресавище, наречено Япония, изгниха. Дълго време аз нищо не забелязвах, нищо не знаех.
Последните думи на Ферейра бяха наситени с горчиво примирение и свещеникът не можеше да се усъмни в искреността им. Светлината от залязващото слънце вече бе много по-слаба, а в ъглите на стаята вечерните сенки бяха започнали малко по малко да се промъкват. В далечината свещеникът долови отмерващия звук на дървен гонг и монотонния глас на бонзите, които произнасяха своите сутри.
– Вие… – свещеникът обърна лице към Ферейра и прошепна: – Вие не сте учителят Ферейра, когото аз познавам.
– Вярно е. Не съм Ферейра. Аз съм мъжът, комуто губернаторът даде името Савано Чуан – отговори Ферейра, извърнал поглед встрани. – И не само името, получих жената заедно с децата на един мъж, който бе екзекутиран.
В часа на глигана, качен в паланкина и съпровождан от чиновника и пазача, свещеникът бе на път обратно към затвора. Навън бе дълбока нощ и потокът от преминаващи бе секнал, тъй че нямаше опасност някой да надникне в паланкина. Позволиха му дори да вдигне завеската. Само да поискаше, можеше да избяга, но повече нямаше енергия за това. Пътят стана ужасно тесен и криволичещ, и макар, както каза пазачът, да бяха навлезли в район, намиращ се във вътрешната част на града, край тях се виждаха струпани традиционни къщици с дъсчени покриви, подобни на бараки, а когато напуснаха тази част на града, от време на време преминаваха край дълги зидове на храмове и разни горички. Вече му бе ясно, че Нагасаки все още нямаше формата на град. Виждаше се издигналата се над катраненочерните корони на дърветата луна, която, сякаш изравнила ход с паланкина, се носеше все пӝ на запад и пӝ на запад. А цветът на тая луна беше зловещ.