Мисли за Фредерика, Старлинг! Фредерика, заседнала на това бунище през целия си млад живот. Къде би търсила тя изход? Да не би копнежите и да са били съзвучни с тези на Бъфало Бил? Да не би това да ги е събрало? Ужасна мисъл, но… може би той е проявил разбиране към нея, основано на собствения му опит, може би дори и е съчувствувал, което не му е попречило да се почерпи с нейната кожа.
Старлинг застана до ръба на водата.
Всяко място има своя миг, своя ъгъл и светлинно насищане, когато изглежда най-добре. Ако си заседнал на това място, научаваш кога е този миг и го очакваш. Следобедните часове бяха вероятно най-приятните край река Ликинг на гърба на улица „Фел“. По това време ли се е отдавала на мечтания младата Фредерика Бимел? Слабото слънце предизвикваше достатъчно водни изпарения, за да се замъгли донякъде гледката на старите хладилници и готварски печки, захвърлени до тръстиката на ръба на водата. Североизточният вятър, духащ срещу светлината, накланяше камъшитовите главици към слънцето.
От бараката на господин Бимел до реката бе прокарана бяла полиетиленова тръба. Тя избълбука, от нея шурна еднократно кървава вода и оцвети стария сняг. Бимел излезе навън. Панталоните му отпред бяха изплескани с кръв, а в ръката си държеше найлонов плик с някакви сиво-розови парчета.
— Гургулици — каза той. — Яли ли сте гургулици?
— Не — отвърна Старлинг и пак се обърна към реката. — Яла съм гълъби. Господин Бимел, Фредерика познаваше ли някой от Калъмет Сити или Чикаго?
Той сви рамене и поклати глава.
— Знаете ли дали е била в Чикаго?
— Как така „знаете ли“? Да не мислите, че дъщеря ми ще отиде чак в Чикаго, без да разбера? Та тя и до Кълъмбъс не е ходила, без да ме предупреди.
— А познаваше ли мъже, които шият? Шивачи или тапицери?
— Тя на всички шиеше. Много я биваше — също като майка и. Но за мъже не знам. Шиеше за жени, за един магазин.
— Кои бяха най-добрите и приятелки? С кого убиваше времето си?
Не биваше да споменавам думата „убиваше“. Добре, че не забеляза, много е раздразнен.
— Тя нямаше време за убиване, не беше хаймана. Винаги имаше работа. Господ не и даде красота, но я направи трудолюбива.
— Коя беше според вас най-добрата и приятелка?
— Стейси Хубка, от деца бяха заедно. Майката на Фредерика все повтаряше, че Стейси влачи Фредерика подире си, за да има кой да и прислужва.
— Къде мога да я намеря?.
— Стейси работеше в застрахователния институт, сигурно още е там. Застрахователен институт „Франклин“.
Старлинг тръгна към колата си в другия край на изровения двор с наведена глава, пъхнала ръце дълбоко в джобовете. Котката на Фредерика я проследи с очи от високия прозорец.
ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Служебната карта на ФБР се радва на толкова повече внимание, колкото си по-отдалечен от главната квартира на Бюрото. Докато във Вашингтон тя не би породила повече от отегчено повдигане на вежда от страна на някой федерален служител, шефът на Стейси Хубка от застрахователния институт „Франклин“ в Белведиър, щата Охайо, бе изцяло запленен от нея. Той незабавно освободи Стейси и лично я смени на гишето и телефона, след като предложи на Старлинг за повече поверителност да използува личния му кабинет.
Стейси Хубка беше висока метър и шейсет заедно с високите си токчета и имаше кръгло пухкаво лице. Косата и беше с изрусени кичурчета и жестът, с който я забърсваше от челото, бе взет назаем от поп-звездата Шер. Всеки път, когато Старлинг отместеше очи, тя започваше да я оглежда от главата до петите.
— Стейси… мога ли да ти говоря на „ти“?
— Разбира се.
— Искам да ми кажеш, Стейси, как според теб е могло да се случи това на Фредерика. Къде се е запознала с този човек?
— Направо да се побъркаш! Да ти одерат кожата, как си го представяте? Вие видяхте ли я? Казват, че била направо ужасяваща, сякаш са и изпуснали въздуха…
— Стейси, да е казвала Фредерика, че има познат в Чикаго или Калъмет Сити?
Калъмет Сити. Часовникът над главата на Стейси Хубка притесняваше Старлинг. Ако Отрядът за спасяване на заложници се движи по разписание, след десет минути трябва да кацнат. Попаднали ли са на по-сигурен адрес? Гледай си твоята работа.
— Чикаго ли? — учуди се Стейси. — Не. Но веднъж участвахме с оркестъра в един парад по улиците на Чикаго. В Деня на благодарността.
— Кога?
— Бяхме в осми клас. Значи кога е било?… Преди девет години. Извозиха ни дотам и обратно с автобус и това беше.
— Какво си помисли тогава, през пролетта, когато тя изчезна?