Щракна ключа на горната площадка на стълбището и светна в мазето. Тръгна надолу с трите подноса в ръка. Кученцето започна да скимти в кухнята и открехна с нос вратата.
— Добре, глупаво паленце. — Вдигна го с една ръка и го понесе надолу. То се заизвива, душеше подносите в другата му ръка. — Не, не може. Достатъчно си яла.
Остави го на пода и то го следваше по петите из лъкатушещото мазе на няколко нива.
Точно под кухнята в една от стаите имаше отдавна, пресъхнал кладенец. Неговата надземна част, зидана от камъни и осъвременена с циментова замазка, се издигаше на половин метър над покрития с пясък под. Поставеният още при прокопаването дървен капак, достатъчно тежък, за да не може да бъде повдигнат от дете, все още си беше на мястото. В него имаше изрязан отвор за спускане на кофа. Капакът бе вдигнат и Джейм Гъм изпразни в кладенеца трите подноса.
Кокалите и зеленчуковите огризки изчезнаха в непрогледността. Кученцето се изправи на задни крака и започна да се „моли“.
— Няма, моето момиче, всичко отиде. А ти и без това си затлъстяла.
И се заизкачва нагоре по стълбите, като дразнеше шепнешком кученцето:
— Дебелана! Дебелана!
С нищо не показа дали е чул писъка, отекнал от черната дупка — все още силен, все още вик на запазило разума си човешко същество:
— МОЛЯ ВЙИИ!
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Кларис Старлинг влезе в балтиморската болница за душевноболни престъпници малко след десет часа вечерта. Беше сама. Надяваше се доктор Чилтън да го няма, но той я чакаше в кабинета си.
Чилтън беше с елегантно спортно карирано сако с английска кройка. Двете цепки на гърба и широките поли малко напомняха за женска рокля, поне така и се стори. О, Господи, примоли се тя, дано не се е издокарал заради мен!
Пред бюрото му нямаше нищо освен обичайния стол с права облегалка, завинтен за пода. Кларис застана до него, докато чакаше да се поздравяват учтиво. От наредените в специална поставка лули я лъхна на стар, престоял никотин.
Доктор Чилтън спря да разглежда колекцията си от локомотивчета и се обърна към нея:
— Желаете ли чаша кафе?
— Не, благодаря. Много се извинявам, че ви безпокоя толкова късно вечерта.
— Все още ли се надявате да научите нещо за отрязаната глава?
— Да. От канцеларията на областния прокурор тук в Балтимор ми казаха, че са се разбрали с вас, докторе.
— О, да. Ние работим в тясно сътрудничество с местните власти, госпожице Старлинг. Между другото статия ли пишете на тази тема или дисертация?
— Не, нищо не пиша.
— Изобщо публикували ли сте нещо в специализираните издания?
— Не, никога. Просто от кабинета на главния прокурор ме помолиха да услужа на балтиморския отдел „Убийства“. Все пак им тръснахме едно неразкрито убийство и е редно да им окажем някакво съдействие.
Отвращението, което изпитваше към Чилтън, я караше да лъже умело и без угризения на съвестта.
— По вас има ли апарати за подслушване и запис, госпожице Старлинг?
— Какво?
— Питам дали са ви монтирали микрофон, за да записва думите на доктор Лектър.
— Не.
Доктор Чилтън извади от бюрото си миниатюрен касетофон и пъхна вътре касета.
— Тогава сложете това в чантичката си. После ще сваля записа и ще ви изпратя един екземпляр. Ще можете да разширите записките си.
— Не, доктор Чилтън, не мога да го направя.
— Защо? Балтиморската полиция откога ме моли да анализирам всичко, което Лектър може да каже по повод на Клаус.
Гледай да се сработиш с Чилтън, ако можеш, беше я посъветвал Крофорд. Винаги можем да го притиснем с прокурорско нареждане, но Лектър незабавно ще надуши. За него Чилтън е прозрачен като целофан.
— Главният прокурор е на мнение, че преди това е редно да опитаме друг, неофициален подход. Ако запиша думите на доктор Лектър без негово знание и той научи за това, свършено е със съвместната ни работа. Сигурна съм, че ме разбирате.
— Откъде пък ще научи?
Ще прочете във вестника заедно с всичко останало, което изкопчиш, шибан идиот такъв! Но тя премълча.
— Ако науча нещо по въпроса и делото стигне до съд, вие пръв ще прочетете материала и съм убедена, че ще ви повикат за свидетел експерт. Но засега просто се опитваме да го разприказваме.
— Знаете ли защо той изобщо разговаря с вас, госпожице Старлинг?
— Не, доктор Чилтън.
Той огледа всички дипломи и удостоверения, окачени в рамки на стената зад бюрото, и бавно се извърна към Старлинг:
— Убедена ли сте, че знаете какво вършите?
— Разбира се.
Краката на Кларис трепереха от цялото това усилие. Не искаше да влиза в пререкания с Чилтън. Трябваше да запази сили за срещата си с Лектър.