— Това, което всъщност правите е следното: нахълтвате в моята болница, за да водите разговор, с мой пациент, и отказвате да споделите с мен получената информация.
— Действувам според указанията, които съм получила, доктор Чилтън. Ето ви дежурния номер на Главната прокуратура, така че или им се оплачете, или ме оставете да си върша работата.
— Аз не съм ви някакъв ключар, госпожице. Няма да търча напред-назад по нощите, за да отключвам и заключвам вратите на тоз или онзи. Имах билет за „Феерия върху лед“.
Той усети, че се изпусна — само един билет. В този миг Старлинг прозря какво представлява всъщност животът му. И той го усети.
Тя видя полупразния му хладилник, трохите върху подноса, където е претоплил в микровълновата фурна замразената вечеря. Видя недокоснатите с месеци купища дрехи, чакащи да ги отмести, и усети болката от целия му жълтозъбоусмихнат, лъхащ на сен-сен самотен живот, и с бързината на щракнат автоматичен нож си даде сметка, че не бива да го щади, не бива да казва нищо, не бива да извръща поглед. Впери очи в неговите и с едва забележимо накланяне на главата му даде да разбере, че всичко и е ясно. Знаеше, че той повече няма да е в състояние да продължи този разговор.
Чилтън я отпрати с един санитар на име Алонсо.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Докато вървеше с Алонсо към последните килии, Старлинг успя да изключи от съзнанието си обгръщащите я писъци и трясъци, макар да усещаше как те карат въздуха да вибрира по кожата и. Усещаше нарастващо напрежение, сякаш се спускаше все по-надълбоко в бездънна вода, надолу и надолу.
Близостта на лудите, мисълта за Катрин Мартин, вързана и насаме с един от тях, душещ край нея и потупващ джобовете си с инструментите, вдъхна на Старлинг сили за работата, която и предстоеше. Ала и бе необходимо нещо повече от решителност. Трябваше да бъде спокойна и точна като най-остър инструмент. Да бъде търпелива, когато най-много трябваше да бърза. Ако доктор Лектър знаеше отговора, тя трябваше да го открие сред дебрите на неговото мрачно съзнание.
В мислите и Катрин Бейкър Мартин беше онова момиченце от филма по телевизията — детето върху яхтата.
Алонсо натисна звънеца на последната тежка врата. После я остави на грижите на Барни, едрия санитар, който им отвори, а когато се обърна, тя го видя как се прекръства.
— Добре дошли пак при нас — каза санитарят, докато заключваше и дърпаше резетата зад сърба и.
— Здравей, Барни.
Барни беше подпъхнал огромен показалец в книга с меки корици, за да не изгуби мястото, докъдето бе стигнал. Беше „Гордост и предразсъдъци“ на Джейн Остин. Старлинг бе твърдо решена да отбелязва всичко.
— Как го искате осветлението? — попита той.
Проходът между килиите тънеше в полумрак. В дъното тя съзря ярка светлина от последната килия, отразена върху пода на коридора.
— Доктор Лектър е буден.
— Нощем винаги будува дори когато лампите не светят.
— Остави ги така.
— Движете се по средата и не докосвайте решетките, нали знаете?
— Бих искала да изгасиш онзи телевизор.
Телевизорът беше преместен. Сега се намираше най в дъното, с екран към средата на коридора. Някои от затворниците можеха да го гледат, ако долепят лице до решетките.
— Разбира се. Спрете звука, но оставете образа. Някои от тях обичат да го гледат. Столът, е на същото място, ако ви потрябва.
Старлинг тръгна сама по мрачния коридор. Не поглеждаше към килиите от двете страни. Струваше и се, че стъпките и отекват гръмко. Единствените други звуци бяха сочното хъркане от една, може би две килии, кротък кикот от трета.
Килията на покойния Мигс имаше нов обитател. Видя дълги крака, изпънати на пода, глава, облегната на решетките. Хвърли един поглед, докато минаваше. На пода насред купища нарязана хартия седеше мъж. Лицето му беше безизразно. Телевизорът се отразяваше в очите му, от ъгълчето на устата към рамото се точеше тънка слюнка.
Не искаше да надзърта в килията на доктор Лектър, преди той да я забележи. Подмина я, усещайки сърбеж между лопатките, и изключи звука на телевизора.
Доктор Лектър беше по бяла затворническа пижама в бялата си килия. Единствените цветове вътре бяха косата, очите и червената му уста на едно лице, невидяло слънце тъй дълго, че се сливаше с околната белота, а чертите му сякаш висяха във въздуха над яката на пижамата. Седеше зад масата, изолиран с найлоновата мрежа, която го делеше от решетките. Рисуваше върху опаковъчна хартия, а за модел използваше собствената си ръка. Докато Кларис го гледаше, той извъртя ръката си, сви и напрегна пръстите до краен предел. С кутрето си размазваше контурите от въглена.