— Нека чуя въпроса.
— Съгласна ли си? Да или не? Катрин чака. В момента може би чува как той точи ножа на бруса. Според теб тя какъв отговор би очаквала от теб?
— Да чуя въпроса.
— Кой е най-лошият ти спомен от детството?
Кларис пое дълбоко въздух.
— По-бързо! — подкани я доктор Лектър. — Не ме интересува най-добрата ти измислица.
— Смъртта на баща ми.
— Разкажи ми.
— Той беше градски шериф. Една нощ изненадал двама крадци, наркомани, на излизане от една аптека. Пушката му засякла и те го застреляли.
— Как така засякла?
— Била от старите „Ремингтон 870“. Докато излизал от покапа си, изглежда, я ударил във вратата и така засякла.
— На място ли е умрял?
— Не. Беше много силен. Издържа цял месец.
— Ти ходи ли да го видиш в болницата?
— Доктор Лектър… Да.
— Разкажи ми някоя подробност, която си запомнила от болницата.
Старлинг затвори очи.
— Дойде наша съседка — възрастна, самотна жена и му издекламира една поема. Сигурно само това е знаела. Готово. Направихме размяната.
— Така е. Ти беше много откровена, Кларис. Аз винаги различавам лъжата от истината. Трябва да си много интересна в личния си живот.
— Казахме — честна размяна.
— Момичето от Западна Вирджиния било ли е според теб привлекателно, докато е било живо?
— Добре се беше грижило за себе си.
— Не си губи времето с излишна деликатност.
— Беше доста едро.
— Пълно?
— Да.
— И застреляно в гърдите.
— Да.
— С плоски гърди, по всяка вероятност.
— За нейните размери — да.
— Но с широк ханш.
— Да.
— Друго?
— Официално не е съобщено още, но в гърлото и имаше напъхано насекомо.
— Пеперуда ли?
Дъхът и секна. Дано не е забелязал, помисли си.
— Нощна пеперуда. Кажете ми въз основа на какво направихте предположението?
— Кларис, ще ти кажа за какво е потрябвала Катрин Бейкър Мартин на Бъфало Бил и сетне ще си пожелаем лека нощ. Това ще е последната ми дума по силата на нашата уговорка. Можеш да съобщиш на сенатора какво той смята да прави с Катрин и тя, ако желае, да дойде при мен с някое по-интересно предложение… Или да изчака дъщеря и да изплува от някоя река, за да се убеди, че съм бил прав.
— За какво му трябва Катрин, доктор Лектър?
— За да си направи от нея жилетка с цици.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Катрин Бейкър Мартин лежеше на дълбочина пет метра под пода на мазето. Тъмнината отекваше от дишането и, от ударите на нейното сърце. Понякога ужасът смразяваше съществото и, друг път бе в състояние да мисли. Знаеше, че е отвлечена, но не и от кого. Знаеше, че не сънува — в пълния мрак чуваше шума на клепачите си, когато се отваряха и затваряха.
Сега се чувствуваше по-добре, отколкото когато дойде на себе си първия път. Ужасният световъртеж изчезна и вече знаеше, че въздухът ще и стигне. Можеше да различи кое е горе и кое долу, имаше усещане за положението на тялото си.
Боляха я рамото, бедрото и коляното, защото бяха притиснати о циментовия под, на който лежеше. Значи тази страна е долу. Горе беше грубата рогозка, под която се пъхна при последния интервал ослепителна светлина. Пулсирането в главата и отслабна и истински я боляха вече единствено пръстите на лявата ръка. Знаеше, че безименният е счупен.
Беше облечена в непознат за нея анцуг на баклавички. Беше чист и миришеше на препарат за омекотяваме на тъкани. Подът също беше чист, с изключение на кокошите кокали и парченцата зеленчук, които нейният похитител и хвърли през дупката. Единствените други предмети бяха рогозката и пластмасовата кофа за тоалетни нужди, към чиято дръжка беше завързан канап. На пипане и заприлича на памучна кухненска връв. Водеше нагоре в мрака, докъдето стигаше с ръка.
Катрин Мартин можеше да се движи свободно, само дето нямаше къде да отиде. Подът, на който лежеше, бе овален, приблизително два и половина на три метра, с малък отточен канал в средата. Това бе дъното на дълбока покрита яма. Гладките циментови стени бяха с лек наклон навътре.
Отгоре се разнесоха звуци — или може би беше собственото и сърце? Не, съвсем ясно се чуваха звуци. Дупката, в която я държаха, се намираше точно под кухнята. Сега по пода над нея отекнаха стъпки, шум от течаща вода, драскане на кучешки нокти по линолеума. Сетне тишина до момента, в който през отворения люк над главата и се появи блед диск жълта светлина — осветлението в подземния етаж бе запалено. Последва ослепителна светлина в ямата и този път тя седна, преметнала рогозката през коленете си, решена да се огледа, опитваща се да надзърне през пръстите си, докато очите и се приспособяваха, а сянката и се полюшваше край нея — фенерът бе спуснат вътре в дупката, окачен на връв високо горе.