Та значи седи си той, ни работа, ни дявол, пак е сторил нещо лошо на някакъв нещастен просяк. Аз съм се махнал от живота му. И отива той в пощата да прибере писмата и колетите на бившия си работодател с надеждата да открие нещо, което да става за продан. А там го чака Колет от Малайзия ли беше, Индонезия ли беше — не помня. Отваря го с изплезен от нетърпение език и се оказва куфар, пълен с мъртви пеперуди. Ей, така, пълен с умрели пеперуди.
Неговият бивш шеф изпращал пари на началник — пощите в разни далечни страни, а те в замяна му пращали колети с мъртви пеперуди. Той ги слагал в изкуствено стъкло и правел от тях най-отвратителни украшения, които нагло наричал произведения на изкуството.
Пеперудите били напълно ненужни на Джейм, той заровил ръце в тях с надеждата да открие на дъното на куфара някакви бижута — случвало се шефът му да получава накити от Бали. Целите му ръце се покрили с цветен прах от пеперудите. Нищо друго не открил обаче. Седял на леглото, стиснал глава в ръце, пръстите му целите в многоцветен пеперуден прашец, лицето му също, чувствал се на дъното, Където всички сме били по едно или друго време, и плачел. Дочул шумолене — в отворения куфар имало жива пеперуда. Тя с мъка се измъквала от пашкула си, захвърлен вътре сред мъртвите пеперуди, и излизала на бял свят. Въздухът бил изпълнен с многоцветен прашец, който танцувал в нахлуващото от прозореца слънце — знаеш колко нагледно ти се описват картините от човек, който е под въздействието на наркотик. Той я гледал как разперва, по-скоро напомпва криле. Била огромна. Зелена. Джейм отворил прозореца и тя отлетяла, а на душата му станало тъй леко, поне така ми каза, и вече знаел какво трябва да прави.
Открил малкото бунгало край морето, където живеехме двамата с Клаус и когато се прибрах у дома след репетицията, той ме чакаше там. Никъде не видях Клаус. Нямаше го. Попитах го къде е и той ми отвърна, че бил отишъл да поплува. Знаех, че лъже — Клаус никога не плуваше, а и Тихият океан там е прекалено бурен. А когато отворих вратата на хладилника — е, знаеш вече какво открих. Иззад портокаловия сок надничаше главата на Клаус и ме гледаше оцъклено. Джейм си беше направил и престилка… нали разбираш… от долната част на Клаус. Сложи си я и ме попита дали сега вече го харесвам. Сигурно си ужасен, че продължих да се виждам с Джейм… Той беше станал още по-неуравновесен, когато ви запознах. Според мен не можеше да се примири с мисълта, че не се боиш от него.
И накрая — последните думи, произнесени от Распай в неговия Живот: „Моите родители е трябвало да ме убият, преди да стана достатъчно голям, за да ги мамя.“ Стройната дръжка на камата потрепери, когато пронизаното сърце на Распай се опита да продължи да тупти, а доктор Лектър промълви: „Прилича на сламка, промушена в ларва.“ Но за Распай бе късно да отговори.
Доктор Лектър си спомняше всяка дума. Приятни мисли, за да минава времето, докато чистят килията му.
Кларис Старлинг не е никак глупава, разсъждаваше той. Тя може да се добере до Джейм Гъм дори въз основа на онова, което научи, но вероятността не беше голяма. За да го хване навреме, щяха да са и нужни още конкретни сведения. Доктор Лектър беше убеден, че като прочете досието с подробностите около убийствата, някои заключения сами ще му се натрапят — може би нещо във връзка с професионалното обучение на Джейм Гъм в затвора за малолетни престъпници след убийството на неговите баба и дядо. Да, ще и връчи още утре Джейм Гъм, и то по такъв начин, че дори на Крофорд ще му стане безпределно ясно — прави го, защото така му се иска, това му доставя удоволствие. Да, още утре.
Чу зад гърба си стъпки. Някой угаси телевизора. Усети как повдигачът се накланя назад. Започваше продължителното и досадно прехвърляне в килията и освобождаването му от усмирителните средства. Това ставаше неизменно по един и същ начин. Първо Барни и помощниците му го полагаха върху койката, с лицето надолу. Сетне Барни му завързваше с пешкири глезените за напречното желязо на леглото, сваляше въжетата от краката му и — под закрилата на своите помощници, въоръжени с нервопаралитични спрейове и гумени полицейски палки — разкопчаваше катарамите на усмирителната риза. Всички отстъпваха заднишком, излизаха от килията, заключваха дебелата мрежа, дърпаха резетата на решетката и оставяха доктор Лектър сам да се освободи от пешкирите. След това в замяна на усмирителната риза и всичко останало докторът получаваше своята закуска. Тази процедура беше въведена, след като доктор Лектър обезобрази медицинската сестра, и общо взето, устройваше всички.