— Едва ли. Опитите да се измъкнете чрез нескопосани бюрократични лъжи може да нанесат повече вреда от простата истина. Много моля никога да не ни защитавате по този начин.
— Признателен съм ви, доктор Данилсън, за остроумните бележки. Те са ми от голяма полза — сега ще разберете защо. Искате истината — заповядайте. Той отвлича млади момичета, одира им кожите и си шие от тях гиздави дрешки. Ние искаме да сложим край на това. А щом не желаете да ни помогнете да го сторим възможно най-бързо, ето как ще постъпя. Тази сутрин Департаментът на правосъдието ще поиска официално разрешение от съда с аргументацията, че вие сте отказали помощта си. Ще искаме разрешенията два пъти на ден, сутрин и вечер, тъкмо навреме за основните новинарски блокове в Телевизията. И при всяко излъчване от Департамента по повод това дело ще информираме обществеността докъде сме стигнали в опитите си да получим съдействие от доктор Данилсън от „Джонс Хопкинс“. Няма да пропуснем и остроумните ви забележки. Всеки път, когато изплува тялото на Катрин Мартин и следващите тела… И още нещо, докторе. Вие знаете, че Службата за здравни и хуманитарни услуги се намира тук, в Балтимор. Мисля си за техния отдел, в който се преценява уместността на някои видове медицински услуги, и не се съмнявам, че и вашите мисли са насочени натам. Ами ако след погребението на дъщеря си сенатор Мартин зададе на тази служба следния въпрос: „Не е ли редно да се смятат за козметични операциите по промяна на пола, които вие тук извършвате?“ Току-виж, се почесали по главите и казали: „Май че е права сенатор Мартин. Това са си чиста проба козметични операции.“ И тогава вашата програма ще бъде лишена от бюджетни федерални помощи, също като козметичните центрове, които оправят кривите ни носове.
— Това е оскърбление.
— Говоря само истината.
— Не се боя от вас и не правете опити да ме стреснете, защото…
— Чудесно. Нямам такива намерения. Искам просто да ви стане ясно, че не се шегувам. Помогнете ми, докторе. Моля ви.
— Споменахте, че работите заедно с доктор Блум…
— Да. От Чикагския университет.
— Познавам Алан Блум и бих предпочел да обсъдя проблема на професионално равнище. Предайте му, че ще се свържа с него тази сутрин. Още преди обяд ще ви съобщя решението си. Аз съм истински загрижен за младото момиче, господин Крофорд, както и за останалите. Но на карта са поставени важни неща и нямам впечатлението, че вие си давате сметка за това колко са важни… Господин Крофорд, проверявали ли сте напоследък кръвното си налягане?
— Сам си го проверявам.
— И сам ли си предписвате лекарства?
— Законът не ми позволява, доктор Данилсън.
— Но имате семеен лекар.
— Да.
— Споделете с него резултатите от проверките си. Каква загуба ще бъде за всички ни, ако внезапно се строполите мъртъв. Ще се чуем отново малко по-късно.
— Колко по-късно? След един час?
— Да.
Докато слизаше от асансьора, предупредителното устройство, закачено на колана на Крофорд, изписука — някой го търсеше спешно по телефона. Джеф му махаше, докато той тичаше към микробуса. Тя е мъртва и са открили трупа, мислеше Крофорд, докато сграбчваше телефонната слушалка. Обаждаше се Директора на ФБР. Новините не бяха чак толкова лоши, но почти. Чилтън се намесил в делото и сега сенатор Мартин поемала нещата в свои ръце. По нареждане на губернатора на щата Мериленд окръжната прокуратура разрешила екстрадирането на доктор Ханибал Лектър в Тенеси. Би била необходима цялата мощ на Федералния съд, за да се предотврати или забави това преместване. Директорът очакваше да чуе компетентното мнение на Крофорд, и то тутакси.
— Чакай малко — каза Крофорд.
Постави слушалката на бедрото си и се загледа през прозореца на микробуса. Първите проблясъци на деня не разкриваха нищо радостно в тази февруарска утрин. Всичко бе сиво, никакви ярки петна. Бледо и сиво.
Джеф понечи да каже нещо, но Крофорд му махна с ръка да мълчи. Чудовищното себелюбие на Лектър. Чудовищните амбиции на Чилтън. Чудовищният страх на сенатор Мартин за съдбата на нейното дете. Животът на Катрин Мартин.
— Остави ги да действат — каза Крофорд в слушалката.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Доктор Чилтън и трима щатски полицаи от Тенеси стояха по изгрев слънце плътно един до друг на продухваната от вятъра писта и се опитваха да надвикат радиото от отворената врата на самолета и другото от линейката, спряла до него.
Старшият полицай подаде писалка на Чилтън. Листовете хартия, закрепени с щипка за тънка дъсчица, почти се разлетяха, та се наложи той да ги придържа.
— Не можем ли да свършим тази работа по време на полета? — попита Чилтън.