— Съжалявам, сър, но документите трябва да се оформят в момента на предаването на затворника. Такива са моите указания.
Вторият пилот най-сетне прикрепи рампата върху стъпалата, водещи към вътрешността на самолета.
— Готово! — извика.
Полицаите и доктор Чилтън се струпаха в задната част на линейката. Когато лекарят разтваряше вратите, те се напрегнаха, сякаш очакваха нещо да се нахвърли върху им.
Доктор Лектър беше изправен върху повдигача, увит в брезент, с хокейната маска на лице. В момента се облекчаваше, а Барни му държеше подлогата. Единият полицай се изкиска. Другите се извърнаха.
— Извинете — каза Барни на доктор Лектър и затвори отново вратите.
— Не се притеснявай, Барни — отвърна Лектър. — Аз съм готов. Благодаря ти.
Барни оправи облеклото му и го избута към задната част на линейката.
— Барни.
— Да, доктор Лектър?
— Ти през цялото време се държа крайно човешки с мен. Благодаря ти.
— Няма защо.
— Следващия път, когато Сами е на себе си, нали ще му предадеш много поздрави от мен?
— Разбира се.
— Сбогом, Барни.
Едрият санитар разтвори двете крила на вратата и повика полицаите.
— Бихте ли подхванали отдолу, момчета? По един от всяка страна. Сега го спуснете. Полекичка.
Барни изтърколи повдигача нагоре по рампата и го вкара във вътрешността на самолета. Три седалки от дясната страна бяха свалени. Вторият пилот прикрепи с каиши повдигача към скобите на седалките, завинтени за пода.
— Легнал ли ще лети? — попита единият полицай. — Обули ли сте му гумени гащички?
— Ще трябва да устискаш до Мемфис, мой човек — додаде вторият.
— Доктор Чилтън, може ли да ви кажа нещо? — попита Барни.
Двамата излязоха от самолета и застанаха до вратата, а вятърът вдигаше около тях вихрушки от прах и боклуци.
— На тези момчета нищо не им е ясно — рече санитарят.
— Като кацнем там, ще ми помагат опитни санитари от психиатрията — успокои го докторът. — Но сега той е поверен на техните грижи и те си носят отговорността.
— Смятате ли, че ще се държат както трябва с него? Нали го познавате — човек може да го стресне само ако го заплаши със скука. От друго няма страх. Безсмислено е да го бият или унижават.
— Няма да допусна такова отношение, Барни.
— Ще присъствате ли на разпитите?
— Да. За разлика от теб — добави Чилтън наум.
— Мога да дойда с вас и да се погрижа там за прехвърлянето му. Ще закъснея само час-два за смяната си — предложи санитарят.
— Той вече не е твой, Барни. Пък и нали аз ще съм там. Ще ги инструктирам как да се отнасят с него. Най-подробно.
— Много да внимават и да го дебнат на всяка крачка — каза Барни. — Той със сигурност ще ги дебне.
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
Кларис Старлинг седеше на леглото си в мотела и продължаваше да гледа черния телефон дълго след като Крофорд затвори. Косата и бе разрошена, а нощницата и се беше омотала около тялото — краткият и сън не бе никак спокоен. Имаше усещането, че е била ритната в стомаха.
Само преди три часа беше казала довиждане на доктор Лектър, два часа бяха минали, откак двамата с Крофорд изготвиха списъка с отклоненията, които трябваше да търсят в отхвърлените молби за хирургическа промяна на пола. И през този кратък промеждутък, докато е спяла, доктор Чилтън бе успял да оплеска всичко.
По дяволите! ПО ДЯВОЛИТЕ! ПО ДЯВОЛИТЕ! Ти я уби, Чилтън. Уби я. Ах, какъв говняр! Лектър знае всичко и аз щях да му измъкна още сведения. А сега край вече. Всичко отиде по дяволите. Когато Катрин Мартин изплува, аз ще се погрижа да видиш трупа и, кълна се! Ти ми отне всичко. Трябва на всяка цена да се заловя с нещо полезно. Още сега. Какво да направя сега, на минутата? Я вземи да се изкъпеш.
В банята имаше малка плетена кошничка със сапуни в красиви опаковки, тубички с шампоани и лосиони, малко несесерче за шиене и всички онези дреболии, които добрите хотели предоставят на клиентите си.
Докато влизаше под душа, Старлинг се зърна за миг като осемгодишно момиченце, което носи на майка си пешкири, хавлии, шампоани и увити в пъстри хартии сапуни, а майка и чисти хотелските стаи. Тогава в града имаше една сврака, която обичаше да краде вещи от количките, в които чистачките на хотелите разнасяха онова, което им беше необходимо в работата. Свраката издебваше удобния момент, след което се заемаше да тършува из вещите в количката. Понякога, подплашена внезапно и принудена да отлети набързо, тя се изцвъкваше в паниката си върху чистите хавлии. Една от чистачките я беше заляла с белина, но това не помогна — просто перата и се изпъстриха със снежнобели петна. Чернобялата сврака винаги издебваше Кларис да се отдалечи от количката, за да отнесе нещо на майка си, чистеща и търкаща хотелските бани. Майка и стоеше на прага на една такава баня, когато съобщи на Кларис, че ще трябва да отиде да живее в Монтана. Остави пешкирите, които държеше, върху хотелското легло, седна на ръба му и прегърна малката Кларис. Старлинг продължаваше да сънува свраката, а сега я зърна в съзнанието си, без да има време да се замисли защо. Ръката и се вдигна нагоре в жест на отпъждане и сетне, сякаш за да оправдае това рязко движение, приглади мократа коса на челото си.