— От Главната прокуратура ли сте?
— Не, от ФБР.
— Очаква се да дойде Главният прокурор. Така ни казаха на последния инструктаж. Отдавна ли сте във ФБР?
Старлинг погледна младото полицайче.
— Знаете ли, след като свърша, сигурно ще се наложи да ви задам няколко въпроса. Тогава ще ми бъдете от полза.
— Разбира се. Стига да мога…
— Добре. А сега трябва да се съсредоточа.
— Разбира се, разбира се.
Спалнята беше светла, слънчева, предразполагаща към дремливост. На Старлинг и допадна много. Ефектът бе постигнат с качествени платове и качествени мебели, каквито малцина млади момичета могат да си позволят. Имаше китайски параван, джунджурии от скъп емайл върху етажерките, разкошен орехов секретер. Две единични легла. Старлинг повдигна покривките. Лявото легло беше на колелца, но не и дясното. Катрин ги събира, когато пожелае. Може да си има любовник, за когото приятелят и не подозира. Може би преспива тук понякога. Телефонният и секретар няма устройство за дистанционно сигнализиране. Значи вечер, когато майка и се обажда, трябва да си е у дома.
Телефонният секретар беше като този на Старлинг — „Фоун-мейт“, най-разпространеният модел. Тя вдигна капака. И двете касети липсваха. На тяхно място имаше бележка. Касетите взети от полицията на Мемфис.
Стаята изглеждаше относително прибрана, но си носеше белезите на претърсване, извършено от мъже с големи ръце, опитали се, но не сполучили да върнат нещата точно на мястото им. Старлинг би познала, че тук е тършувано, дори и без следите от прах за вземане на отпечатъци, с който бяха покрити всички гладки повърхности.
Тя не допускаше престъплението да е извършено в спалнята. Крофорд сигурно беше прав — Катрин е била отвлечена от паркинга. Ала Кларис искаше да я опознае, а това бе мястото, където младата жена бе живяла. Живее, поправи се тя. Тя тук живее.
В чекмеджето на нощното шкафче откри телефонен указател, книжни кърпички, тоалетни принадлежности и — зад някаква кутия — полароиден фотоапарат с приспособление за забавено снимане и малък триножник, сгънат и поставен редом. Хммм. Напрегната като гущер, Старлинг се втренчи в апарата. Премигна също като гущер, но не го докосна.
Дрешникът я интересуваше най-много. Катрин Бейкър Мартин, чието облекло беше белязано за пране и химическо чистене с К-Б-М, притежаваше извънредно голям гардероб. Повечето дрехи бяха от най-добро качество. Старлинг разпозна много от етикетите, включително на скъпия „Тарфинкъл“ и вашингтонския „Бричис“ за спортно облекло. Подаръци от мама, реши тя. Имаше и качествени класически дрехи в два размера — да и стават, когато тежи 65 или е напълняла до 75 килограма, както и няколко чифта „кризисни“ панталони за наднормено тегло и пуловери от магазини за пълни жени. На специална поставка бяха наредени цели двайсет и три чифта обувки. Седем от тях бяха скъпи „Фергамос“, размер 39,5. Имаше няколко чифта маратонки „Рийбок“ и удобни, доста употребявани мокасини. На най-горната полица видя лека раничка за гръб и ракета за тенис.
Вещи на привилегировано дете, студентка и учителка по физкултура, която живее доста по-добре от останалите. В секретера — купища писма. Много от тях от бивши съученички, живеещи на източното крайбрежие. Марки и самозалепващи се етикети с адреса на Катрин. В най-долното чекмедже — разноцветна пъстра хартия за увиване на подаръци. Пръстите на Старлинг се поровиха из листата. Тъкмо си мислеше, че няма да е зле да поразпита касиерките в близкия магазин, когато напипа сред шарената хартия един лист, който несъмнено бе по-плътен от останалите. Подмина го, после се върна към него. Беше обучена да търси отклонения от обичайното и затова го измъкна. Беше син и приличаше на попивателна хартия, а щампата бе груба имитация на кучето Плуто, герой на анимационни филми. Редиците кученца много приличаха на Плуто — бяха в полагаемия им се жълт цвят, но нещо куцаше в пропорциите.
— Ех, Катрин, Катрин — рече Старлинг, извади пинцети от чантата си и с тяхна помощ напъха хартията в найлонов плик. Засега го остави върху леглото.
Кутията с бижута върху тоалетната масичка беше от щампована кожа. Такива могат да се видят в спалнята на почти всяко момиче. Двете чекмеджета отпред и няколкото отделения на капака не съдържаха нищо ценно. Дали не е съхранявала скъпоценностите си в гумената зелка в хладилника и ако е така, кой ги е взел?
Тя натисна копченцето в задната част на кутията и освободи тайното отделение. Беше празно. За кого ли са тайна тези малки чекмеджета? Със сигурност не и за крадците. Вече се пресягаше да го затвори, когато пръстите и докоснаха плик, залепен за дъното му.