— Кажете ми как.
— Когато демонстрираш пред мен случайни проблясъци на контекстуална интелигентност, Кларис, ме караш да забравя факта, че твоето поколение не умее да чете. Императорът съветва да се придържаме към простотата. Към изначалните, първите принципи. За всяко конкретно нещо да си задаваме въпроса: какво представлява само по себе си, само за себе си? Какво е причинното му естество?
— Това нищо не ми говори.
— Какво върши човекът, когото издирвате?
— Убива…
— А! — рязко я прекъсна доктор Лектър и за миг извърна лице заради нейната тъпоглавост. — Това е вторично. Кое е първото и основно нещо, което върши, каква нужда задоволява чрез убийствата?
— Яд, социална омраза, сексуална незадо…
— Не.
— Тогава какво?
— Той страстно желае нещо. Умира да бъде това, което си ти. Копнежът е в природата му. Как започваме да жадуваме за нещо, Кларис? Сами ли издирваме плодовете на нашето въжделение? Напъни се да намериш отговора.
— Не. Ние просто…
— Не. Точно така. Ние започваме, като си пожелаваме нещата, които виждаме непрекъснато в нашето ежедневие. Не усещаш ли очи, които те опипват всеки ден, Кларис, по време на случайни срещи? Не е възможно да не си го усетила. А твоите очи не се ли плъзгат с копнеж по някои вещи?
— Добре тогава, кажете ми…
— Сега е твой ред да ми кажеш. Повече не можеш да ми предлагаш курорти в шапни резервати. Оттук нататък ще разменяме сведения само на равноправна основа. Трябва да съм много предпазлив, когато общувам с теб. Кажи ми, Кларис.
— Какво да ви кажа?
— Двете неща, които ми дължиш. Какво стана с теб и коня и как овладяваш гнева си.
— Доктор Лектър, когато разполагаме с повече време, ще ви…
— За нас времето няма еднакви измерения, Кларис. Сегашният момент е единственият, с който ще разполагаш.
— Чуйте ме, по-късно ще ви…
— Не, ти ме чуй. Две години след смъртта на твоя баща майка ти те изпраща да живееш при една братовчедка и нейния мъж в Монтана. Била си десетгодишна. Открила си, че в ранчото угояват коне за кланицата. Избягала си с една полусляпа кобила. И?
— Беше лято, така че можехме да спим на открито. Стигнахме до Боузман по един страничен път.
— Кобилата имаше ли име?
— Вероятно, но… това не са неща, които научаваш за коне, на които им предстои да бъдат заклани. Аз я наричах Хана, името ми се струваше подходящо.
— Яздеше ли я, или я водеше за юздата?
— И двете. За да я яхна, трябваше да я закарам до някоя ограда, на която да се покатеря.
— Значи така стигнахте до Боузман.
— В покрайнините на града имаше нещо като школа за яздене. Опитах се да ги убедя да вземат Хана. Искаха двайсет долара на седмица, за да я приберат в заградения корал. Допълнително за място в конюшнята. Веднага им стана ясно, че е сляпа. Казах, че аз ще я водя за юздата а децата ще я яздят, докато техните родители яздят здравите коне. Предложих да живея при нея и да чистя конюшните. Единият от тях — мъжът — се съгласяваше с всяка моя дума, а жена му в това време се обадила на шерифа.
— Шерифът е бил полицай като баща ти.
— Това не ми попречи да се изплаша от него, поне в началото. Имаше огромно червендалесто лице. Той най-сетне се съгласи да плати двайсет долара за Хана, докато „уреди някои въпроси“. Каза, че времето е топло и не е необходимо да я настаняват в конюшня. Вестниците надушиха. Вдигна се шум. Братовчедката на майка ми се съгласи да ме пусне. В крайна сметка се озовах в Дома за деца към лютеранската църква в Боузман.
— Сиропиталище ли беше?
— Да.
— А Хана?
— И тя дойде с мен. Един едър фермер лютеранец даде сено. В сиропиталището имаше хамбар. Оряхме с нея градината. Но трябваше да внимаваме къде стъпва. Настъпваше всички растения, които бяха твърде ниски, за да ги усети с краката си. Освен това я впрягахме в една каручка и тя возеше децата.
— Но умря.
— Е, да.
— Разкажи ми.
— Миналата година. Писаха ми в Академията. Смятат, че е била двайсет и две годишна. Теглила каручка, пълна с деца, в последния ден от живота си и после умряла както спяла.
Доктор Лектър явно бе разочарован.
— Колко трогателно. Мъжът на братовчедка ти ебеше ли те, Кларис?
— Не.
— А опита ли?
— Не.
— Кое те накара да избягаш заедно с кобилата?
— Щяха да я убият.
— Ти знаеше ли кога?
— С точност не, не знаех. Но през цялото време се тревожех. Тя беше доста угоена вече.
— Но кое беше конкретният повод? Кое те накара да тръгнеш именно този ден?