Доктор Лектър напипа ключалката на белезниците на лявата китка, пъхна ключето и го превъртя. Усети как пружината се освободи. Прехвърли ключа в лявата ръка, напипа втората ключалка, мушна ключа и го превъртя.
Бойл се наведе да вдигне салфетката от пода. Светкавично като челюсти на акула едната половина на белезниците щракна около китката на наведения полицай и докато той обръщаше очи към Лектър, другата половина вече бе заключена за завинтения крак на масата. Доктор Лектър се гмурна към вратата, докато Пембри опитваше да се измъкне иззад нея. Лектър блъсна с рамо желязната преграда в Пембри, който бе бръкнал в джоба си за нервопаралитичния газ, и тежестта и прикова ръката му към тялото. Лектър сграбчи дългия край на гумената палка и го повдигна. Използваше я за лост, който извиваше колана на Пембри и го затягаше здраво около кръста му. Едновременно го удари с лакът в гърлото му и впи зъби в лицето на полицая. Пембри опита да се отбранява с нокти. Носът и горната му устна бяха захапани от разкъсващите зъби. Лектър разтърси глава като куче-плъхомор и измъкна палката от колана на Пембри. Бойл крещеше откъм вътрешността на килията, седнал на пода, ровещ отчаяно в джоба си за ключа от белезниците. Напипа го, изтърва го, отново го улови. Лектър заби палката в стомаха на Пембри и той се смъкна по колене. Крещейки неистово, Бойл напъха ключа в едната ключалка, но Лектър се метна върху му, напръска го с газ, за да го умири, и докато полицаят се задъхваше, строши протегнатата му ръка с два удара на палката. Бойл опита да се завре под масата, но заслепен от газа, запълзя в обратна посока и за Лектър беше повече от лесно да го убие с няколко добре премерени удара.
Пембри бе успял да се изправи до седнало положение и сега плачеше. Доктор Лектър го погледна от горе на долу с червеноуста усмивка.
— Готов съм, ако вие сте готов, господин полицай — каза той.
Палката изсвистя в дъга, стовари се върху темето на Пембри и той се разтърси като халосана по главата риба.
Пулсът на доктор Лектър се покачи малко над сто, но почти веднага се нормализира. Той спря музиката и се ослуша.
Отиде до стълбите и отново се наостри уши. Претършува джобовете на Пембри, извади ключовете на бюрото, отвори всички чекмеджета. В най-долното намери служебните пистолети на двамата полицаи и — най-важното — в джоба на Бойл откри сгъваемо ножче.
ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Фоайето гъмжеше от полицаи. Беше шест и половина вечерта и постовете отвън току-що се бяха сменили, което ставаше на всеки два часа. Мъжете, дошли от стържещия февруарски студ, си грееха ръцете на няколкото електрически печки. Някои се бяха обзаложили за резултата от баскетболния мач, който се играеше в момента, и нямаха търпение да го научат.
Сержант Тейт обаче не разрешаваше радиото да гърми във фоайето, та един от полицаите си бе надянал слушалките на малък портативен предавател. Той често осведомяваше околните за резултата, но на заложилите пари все им беше недостатъчно.
Общо в помещението имаше петнайсет въоръжени полицаи плюс двама от охраната на затвора, които в седем трябваше да поемат поста от Пембри и Бойл. И самият сержант Тейт нямаше търпение да го сменят — дежурството му бе започнало в единайсет сутринта.
Всички постове рапортуваха, че произшествия няма. Нито една от заканите срещу живота на Лектър не се оказа сериозна.
В шест и четирийсет и пет Тейт чу как асансьорът потегли нагоре. Бронзовата стрелка над вратата запълзя по дъговидния циферблат и спря на петия етаж.
Тейт се огледа.
— Суийни качи ли се за подноса?
— Не, тук съм, господин сержант. Бихте ли ги попитали по телефона дали са готови? Време е вече. Сержант Тейт набра три цифри и се заслуша.
— Дава заето. Качи се горе и виж какво става.
И отново се задълбочи в дневника на дежурствата, който трябваше да попълни за следващата смяна.
Суийни натисна копчето на асансьора, но той не идваше.
— Агнешки котлети за вечеря. Кървави — мърмореше полицаят. — Какво ли ще пожелае за закуска? Може би екземпляр от зоологическата градина. И кой ще трябва да му го улови? Суийни, то се знае.
Бронзовата стрелка над вратата не помръдваше от цифрата пет. Суийни почака още минута.
— Какво става, дявол да го вземе?
Някъде над него пробумтяха един след друг два изстрела. Ехото отекна в каменната клетка на стълбите, последвано от още един гърмеж.
Сержант Тейт, скочил на крака при третия изстрел, вече държеше микрофона в ръка.
— До всички постове, изстрели горе в кулата. Всички външни часови да са нащрек. Качваме се.
Викове и суетня във фоайето.