На носилката зад него свитите окървавени юмруци, подпъхнати под колана, се, отпуснаха. Дясната се изхлузи навън и напипа катарамата на гърдите.
— Страх ме е да засиля налягането върху главата. Преди да го положим в носилката, имаше признаци за гърчове.
Зад гърба на младия мъж ръката сграбчи хирургическата превръзка и я смъкна от очите.
Санитарят чу свистенето на въздуха зад себе си, обърна се и зърна кървавото лице току до своето, но не видя как пистолетът го халоса зад ухото.
Линейката забави ход в едно от шестте платна на магистралата. Шофьорите зад нея се смутиха и взеха да бибиткат, но не посмяха да задминат кола на „Бърза помощ“. Чуха се две кратки изпуквания като изпускане на газове и линейката отново потегли, малко на зигзаг, но после се стабилизира и мина вдясно.
Наближаваше изходът за летището. Колата на „Бърза помощ“ отново забави ход в дясното платно, по каросерията и засвяткаха светлинни сигнали и пак загаснаха, чистачките ту се включваха, ту се изключваха, сирената замлъкна, зави отново и окончателно заглъхна, а мигащите светлини угаснаха. Колата продължи безшумно и след малко кривна към изхода за международните линии на летище Мемфис. Красивата сграда бе ярко осветена, окъпана от прожектори в кротката зимна вечер. Линейката пое по извитата алея чак до автоматичната врата за огромния подземен паркинг. През прозорчето се подаде кървава ръка и издърпа от автомата талон за паркиране. После колата изчезна надолу в тунела към просторния подземен търбух.
ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
При нормални обстоятелства Кларис Старлинг би проявила любопитство да надникне в дома на Крофорд в Арлингтън, но новината за бягството на доктор Лектър, която чу по радиото в колата, изби от главата и всичко останало.
С изтръпнали устни и настръхнала коса, шофираща наизуст, тя зърна хубавата къща, без всъщност да я вижда, и само си зададе механично въпроса дали осветените прозорци със спуснати завеси отляво не са на стаята, където лежи Бела. Звънецът и се стори прекалено силен.
Крофорд отвори при второто позвъняване. Беше в торбеста жилетка и говореше по радиотелефон.
— Копли се обажда от Мемфис — каза на Кларис, махна и да го следва и я поведе през къщата, като от време на време изръмжаваше нещо нечленоразделно в слушалката.
В кухнята една медицинска сестра извади от хладилника миниатюрно шишенце и го протегна към светлината. Когато Крофорд въпросително повдигна към нея вежди, тя поклати глава — не, няма да има нужда от помощ.
Той отведе Кларис в кабинета си — три стъпала надолу към приспособен за целта двоен гараж. Помещението бе просторно, с канапе и кресла, а върху претрупаното писалище светеше зелен компютърен терминал, поставен до старинна астролабия. Килимът, по който стъпваше Кларис, явно бе постлан направо върху цимента. Крофорд и махна да седне, после закри слушалката с ръка.
— Старлинг, знам, че са глупости, но да си дала нещо на Лектър в Мемфис?
— Не.
— Какъв да е предмет?
— Нищо.
— Занесла си му рисунките и другите неща от килията.
— Да, но така и не му ги дадох. Още са в чантата ми. Той ми върна досието. Единственият предмет, който си разменихме.
Крофорд подпъхна телефона под брадичката си.
— Копли, това са пълни глупости. Искам още сега да притиснеш гадното копеле до стената. Иди право при шефа и в Бюрото в Тенеси. Нареди веднага да се установи „гореща“ връзка по телефона. Бъроус е уведомен. Да.
Той изключи телефона и го пъхна в джоба си.
— Искаш ли кафе, Старлинг? Или кока-кола?
— Какви се тези истории, че съм предала нещо на доктор Лектър?
— Чилтън твърди, че си му дала нещо, с което е отключил белезниците. Не си го била сторила умишлено, а поради невежество. — Понякога, когато беше ядосан, очите на Крофорд ставаха малки като на костенурка. Наблюдаваше я как възприема думите му. — Чилтън да не се е опитвал да те сваля, Старлинг? Затова ли го стяга чепикът?
— Може би. Бих пила едно кафе без мляко, със захар.
Докато Крофорд беше в кухнята, тя дишаше дълбоко и оглеждаше стаята. Когато живееш в общежитие или казарма, видът на истински дом действува успокояващо. Дори сега, когато почвата под краката и се клатеше, тя черпеше плаха утеха от мисълта, че Крофорд живее в тази къща.
Той се появи отново, понесъл две чаши, като внимаваше по стъпалата с бифокалните си очила. В домашните пантофи изглеждаше по-нисък. Когато Кларис стана да поеме чашата си, очите им бяха почти на едно равнище. От него лъхаше на тоалетен сапун, а косата му изглеждаше пухкава, побеляла.