СТАРЕЦЪТ. Николай?… По-малкият син?
ДЕВОЙКАТА. Колко си странен, деденце… Днес в института имахме такъв бурен катедрен съвет, няколко пъти се измъкнах да ти телефонирам, но все беше заето… Слушай, какво е това? Защо телефонната слушалка е откъсната… Деденце, как е сърцето ти? Защо не ми отговаряш? Да не си имал пристъп?… Откъде си измъкнал това прастаро палто? Дори не знаех, че си го запазил… Дай да ти пипна ръцете… Не, нищо ти няма, топли са.
СТАРЕЦЪТ. Таня, моя жена!
ДЕВОЙКАТА. Не, деденце. Това съм аз, Таня, внучката ти.
СТАРЕЦЪТ. Какво е това? Звезди! Разноцветни звезди се пръскат в небето.
ДЕВОЙКАТА. Това е салют… Я виж колко писма измъкнах от пощенската кутия! Цяла планина. Тя беше натъпкана догоре, пощаджията дори беше оставил вестниците на прозореца… Ама какво ти е лицето днес, деденце! Съвсем, съвсем младо.
СТАРЕЦЪТ. Мисля, че сърцето ме отпусна… Да, съвсем ме отпусна. Но ми се струва, че се издигам все по-високо и по-високо… Слушай, тия звезди… Таня, покажи ми… покажи ми… покажи ми къде е Млечният път.