Томас Енгер
Мнима смърт
На близките на сърцето ми Бенедикте, Теодор и Хени.
Животе мой, обещавам ти, на каквато и да било цена, до сетния ми дъх да бъда твой, докато не изгасне пламъкът на радостта и стигна моя връх.
Благодарности
„Мнима смърт“ нямаше да се превърне в реалност без помощта на приятели, роднини и други хора, които бяха готови да четат, слушат, обсъждат и споделят опита и експертното си мнение. Йорн Лиер Хорст, Ерик Верге Бьойесен, Джони Брена, Хеге Енгер, Лине Марие Онсруд, Петер Антон Нес, Тургейр Хиграф, Николай Льогод, Кристине „Кики“ Йенсен, Вибеке Йодегорд Нор — хиляди благодарности!
Допълнителни благодарности на Бенедикте. Ти си умна. Ти си страхотна.
Тези, които ме познават добре, знаят, че пътят до публикуването на първия ми роман беше дълъг. Следователно последната благодарност е за мен. Благодаря ти за това, че не спря да пишеш.
Осло, декември 2009 г.
Томас Енгер
Пролог
Мнима смърт (анабиоза): Състояние, в което жизнените функции са силно отслабени и пациентът изглежда мъртъв. Състоянието е рядко и ако пациентът не получи медицинска помощ (изкуствено дишане, загряване на тялото, стимулиране на сърдечната дейност), настъпва смърт.
Септември 2007 г.
Мисли си, че е тъмно, но не е сигурен. Не може да отвори очите си. Може би земята под него е студена. Или може би мокра.
Смята, че вали, но не е сигурен. Нещо докосва лицето му. Ранен сняг. Първият сняг.
Юнас обича снега.
Юнас.
Сбръчкани моркови, забити в главите на снежни човеци, буци пръст и трева. Не, не сега. Това не може да е снежен човек, нали? Нали?
Опитва се да повдигне дясната си ръка, но тя не помръдва. Ръце. Още ли има ръце? Палецът му помръдва.
Или поне така си мисли.
Кожата му е хрупкава и разпадаща се на тънки люспи. Пламъци навсякъде. Толкова горещо. Лицето му се плъзга надолу като масло върху нагорещен тиган.
Юнас обича палачинки.
Юнас.
Земята се тресе. Гласове. Тишина. Прекрасна тишина. Закриляй ме, моля те! Ти, който ме наблюдаваш!
Всичко ще се оправи. Не се бой. Ще се погрижа за теб.
Смехът заглъхва. Остава без дъх. Стисни здраво ръката ми.
Но къде си?
Там. Ето те. И двамата сме тук. Аз и ти.
Юнас се радва, че има „аз и ти“.
Юнас.
Хоризонти. Проливен дъжд върху безкрайна синя повърхност. Цопване нарушава гладкостта, кордата и стръвта потъват.
Студено дърво под краката му. Очите му продължават да бъдат затворени.
Всичко ще се оправи. Не се бой. Ще се погрижа за теб.
Усеща балкона под краката си. Стъпил е здраво.
Така смята.
Празни ръце. Къде си? Превърти назад, ако обичаш — моля те, превърти!
Стена от мрак. Всичко е мрак. След това чува сирени.
Успява да отвори едното око. Не е сняг. Нито дъжд. Има само мрак.
Никога преди не е виждал такъв мрак. Никога не го е виждал, както и нещата спотаени в него.
Но сега ги вижда.
Юнас се страхува от мрака.
Той обича Юнас.
Юнас.
1
Юни 2009 г.
Русите й къдрици са просмукани с кръв.
Земята се е отворила, сякаш в опит да я погълне. Виждат се единствено главата и торсът й. Вкочаненото й тяло стои изправено заради влажната пръст. Прилича на дългостеблена червена роза. Кръв се стича надолу по гърба й на тънки, дълги вадички, като сълзи по бузите на меланхолик. Голият й гръб прилича на абстрактна картина.
Той прави няколко колебливи крачки в палатката и се оглежда. „Махай се от тук — казва си. — Това няма нищо общо с теб. Просто се обърни, излез навън, прибери се вкъщи и забрави това, което видя.“ Но не може. Как би могъл?
— Из… извинете?
Отговарят му единствено плющящите клони. Прави още няколко крачки. Въздухът е влажен и задушлив. Миризмата му напомня на нещо. Но на какво?
Вчера палатката я е нямало. За човек като него, който всеки ден разхожда кучето си в парка „Екеберг“, гледката на голямата бяла палатка е просто неустоима. Странното й местоположение. Просто трябва да погледне вътре.
По-добре е било да не го прави.
Ръката й не е прикрепена към тялото. Отрязана е до китката и лежи на земята до нея, сякаш просто се е отчупила. Главата й е наклонена към едното рамо. Отново поглежда към тях — русите къдрици. Няколкото кичура сплъстена червена коса я правят да изглежда като перука.