6tiermes7: Един момент, чакай да проверя.
Хенинг свива и разпуска пръстите си над клавиатурата. Минават няколко минути. 6tiermes7 се връща.
6tiermes7: Място, наречено Инхамбане.
Още едно голямо парче от пъзела си идва на мястото. Сякаш бездънната пропаст, която го тормозеше през целия ден, изведнъж се затваря с трясък.
МакаПака: Случаят не е приключен.
6tiermes7: Какво?
МакаПака: Стефан Фолдвик не се е самоубил. Анете Скопум го е убила.
6tiermes7: Какво те кара да мислиш така?
МакаПака: Много неща. Твърде много неизяснени подробности. Имам нужда от няколко услуги.
6tiermes7: ?
МакаПака: Пробите, които сте взели от стаята на Стефан — предполагам, че вече се считат за маловажни?
6tiermes7: Да.
МакаПака: Това не бива да се случва.
6tiermes 7: Защо смяташ, че мога да променя това?
МакаПака: Знам. Просто ти казвам какво трябва да стане, за да разрешим случая.
6tiermes7: Щом тези проби могат да разрешат случая, защо трябва да бързаме?
МакаПака: Защото Анете може да избяга. Всеки момент започва лятната ваканция. Господ знае накъде ще отпраши този път. Вече е била на най-затънтените и отдалечени места на света. Докато обработите уликите, доказващи вината й, тя вече ще е заминала.
6tiermes7: Разбирам проблема, но не мога да направя много по въпроса. Трябва да се обърнеш към Йерстад или направо към Ньоклеби. Трябва да се опиташ да ги убедиш. Винаги мога да ти помогна след това.
МакаПака: Ок, ясно. Но има две други неща, за които съм сигурен, че можеш да ми помогнеш.
6tiermes7: Кои са те?
Хенинг си поема дълбоко дъх и започва да пише. Това изобщо не успокоява препускащия звяр в гръдния му кош.
72
Денят на погребението на Хенриете Хагерюп се оказва безоблачен, ясен и красив. Понеделник. Хенинг Юл е открил и изтупал един стар костюм. Сега се оглежда критично в огледалото. Наглася черната вратовръзка, която мрази да носи, и докосва белезите си с ръка.
Отдавна не ги е разглеждал отблизо. Сега му се струва, че са станали по-малко забележими. Сякаш са потънали по-навътре в кожата му.
Вдишва дълбоко от въздуха в банята, който все още е влажен и топъл заради душа, който си е взел преди половин час. До мивката го чакат пяната за бръснене и бръснача.
Преди да излезе, Хенинг се уверява, че е взел всичко необходимо. „Най-важното нещо, което трябва да вземеш, е главата си“ — обича да казва Ярле Хьогсет. „Това може да е вярно — мисли си Хенинг, — но не е лоша идея да вземеш и някои инструменти.“ Просто трябва да запази самообладание и да се довери на мозъка си, който в последно време е използвал доста успешно. Припомня си всеки разговор и всяка среща. Доктор Хелге и 6tiermes7 са му оказали безценна помощ да открие още две парчета от пъзела, но Хенинг не знае дали това е достатъчно.
Надява се, че ще разбере след около два часа.
Църква „Рис“ е била осветена през далечната 1932 г. Това е една красива каменна сграда, построена в римски стил. Трите църковни камбани вече бият, когато таксито на Хенинг пристига. Той излиза и се смесва с опечалените.
Влиза в църквата и му подават листовка с програмата на службата, върху която грее усмихнатото лице на Хенриете Хагерюп. Разпознава снимката. Миналата седмица я е видял на импровизирания олтар в двора на института. Хенинг си спомня, че тогава му се е сторило, че Хенриете изглежда интелигентна. Сяда на една пейка в дъното и се опитва да не зяпа останалите опечалени. Не иска да разговаря с никого. Още не.
Церемонията е красива, тържествена, смирена и тъжна. Монотонният глас на пастора изпълва църквата, придружен с подсмърчане и тихи хлипове. Хенинг се опитва да не мисли за последния път, когато е бил в църква, последния път, когато е слушал как хора оплакват смъртта на дете, но тези мисли са невъзможни за пренебрегване.
Петнадесет минути след началото на службата той става и излиза. Атмосферата, миризмата, звуците, черните дрехи, лицата… всичко това го връща две години в миналото, когато е седял в друга църква, този път най-отпред, чудейки се дали ще се възстанови, дали ще може отново да стане човек.
Когато излиза в двора на църквата, Хенинг осъзнава, че все още не знае отговора. Не иска да мисли за това, което му предстои, за бъдещето, за недовършената работа, която все отлага заради ужасяващите спомени. Но сега, когато знае, че мозъкът му отново работи, той не може да я пренебрегва повече. „Трябва да направя нещо — мисли си той. — Трябва да направя нещо за тази постоянна болка в гърдите, за този ужасен часовников механизъм, който тиктака в мен. Той никога няма да ме освободи, никога няма да позволи на земята да ме погълне, никога няма да ме остави да притворя очи с чувство на добре свършена работа. Защото знам, че съм прав.“