Обикновено е много точен, но напоследък не се чувства във форма. Сеща се за Ивер Гюнешен и Хайди Шус — може би е трябвало да им се обади, но преди да има време да помисли над това, вратата на чакалнята се отваря. Влиза висока жена в полицейска униформа и къса коса. Поглежда го.
— Сержант Ела Санлан — представя се тя и протяга ръка. Хенинг става, стиска ръката й и кимва. Бярне Бругелан, който влиза след нея, буквално я поглъща с очи, преди да забележи стария си приятел от училище и да се ухилва широко.
— Здравей, Хенинг.
Ето го. Чувството, което изпитва всеки път, когато е близо до Бярне. Антипатия. Тези дни това едва ли има нещо общо с Трине. Някои неща просто не се променят.
Ела Санлан сяда от другата страна на масата. Бругелан се приближава до Хенинг и му подава ръката си. „Сигурно е разпитвал стотици заподозрени — мисли си той, — срещал е всякакви хора, но въпреки обучението и опита, не може да я скрие.“ Мимолетната промяна на изражението, която Хенинг е виждал много пъти и която обикновено е по-очевидна. Трае само частица от секундата и Бругелан бързо възвръща самообладанието си, но не преди Хенинг да види отвращението му от белезите.
Стискат си ръцете. Здраво ръкостискане.
— Господи, Хенинг — възкликва Бругелан и сяда. — Отдавна не сме се виждали. Колко години минаха?
Тонът му е сърдечен, непринуден, приятелски. Кандидатствали са в полицейската академия по едно и също време, но и тогава са нямали нищо общо. Хенинг отговаря:
— Петнадесет — може би двадесет години?
— Да, поне.
Тишина. Обикновено Хенинг приветства тишината, но сега тя го притиска.
— Радвам се да те видя отново, Хенинг.
Той не може да каже същото за Бругелан, но отвръща:
— И аз.
— Иска ми се обстоятелствата да бяха различни. Има много неща, които трябва да обсъдим.
„Така ли? — чуди се Хенинг. — Сигурно си прав.“ Въпреки това не казва нищо.
— Може би трябва да започнем? — предлага Санлан. Гласът й е твърд. Бругелан я поглежда така, сякаш смята да я излапа за закуска, обяд и вечеря. Санлан чевръсто се заема с формалностите. Докато я слуша, Хенинг решава, че е родена в Сунмьоре или някъде там. Харайд, може би?
— Хванахте ли мъжа? — пита той, изпреварвайки първия й въпрос.
Двамата с Бругелан се споглеждат.
— Не — отговаря той.
— Знаете ли накъде е побягнал?
— Тук сме, за да разпитаме вас, а не обратното — казва Санлан.
— Няма нищо — намесва се Бругелан и поставя ръка на рамото й. — Разбира се, че иска да знае. Не, не знаем къде е убиецът. Но се надяваме, че ще ни помогнеш да го открием.
— Можете ли да ни кажете какво се случи? — пита Санлан.
Хенинг кимва и започва. Разказва им за интервюто си с Тарик Мархони, за изстрелите, за бягството. Говори тихо и спокойно, въпреки че вътрешностите му кипят. Чувства се странно, преживявайки всичко това отново, описвайки случилото се с думи. Все пак се е разминал на милиметри от смъртта.
— Защо посетихте Мархони? — пита Санлан.
— За да го интервюирам.
— Защо?
— Защо не? Брат му лежи в ареста за убийство, което не е извършил. Тарик познава… познаваше брат си по-добре от всеки друг. Надявам се, че и вие сте се сетили за това.
— Разбира се, че се сетихме — казва Санлан обидено. — Просто не сме стигнали до там.
— Така ли?
— За какво разговаряхте?
— За брат му.
— Можете ли да бъдете малко по-конкретен?
Хенинг театрално докосва слепоочието си с пръст, опитвайки да си спомни. Има целия разговор, записан на диктофона в джоба си, но не възнамерява да им го даде.
— Помолих го да ми разкаже за брат си, за това какво е работил, каква са били взаимоотношенията му с Хенриете Хагерюп — въпроси, които задаваш, за да научиш повече за един човек.
— Той какво отговори?
— Нищо интересно. Не успях да му задам много въпроси.
— Казахте, че брат му лежи в ареста за убийство, което не е извършил. Какво имате предвид? Защо смятате така?
— Защото сериозно се съмнявам, че го е извършил.
— Защо?
— В миналото му няма нищо, което да доказва, че е ревностен поддръжник на наказанията „худуд“, а убийството, доколкото знам, е свързано с тях.
Дълго време Санлан седи неподвижно и го гледа, след което двамата с Бругелан си разменят многозначителни погледи.