— Хенинг Юл.
Скагестад носи норвежко армейско кепе, въпреки че е лято. То изглежда твърде голямо за главата му. Ботушите му също са армейско зелени. Маскировъчните му панталони имат джобове отпред, отстрани и отзад, както и кожени кръпки на коленете. Якето му е от същата материя и в същия цвят. Скагестад би изглеждал идеално на корицата на „Лов и риболов“. Кожата му е суха и набръчкана, а зъбите му свидетелстват за любовта му към кафето и тютюна. Въпреки това лицето му изглежда добродушно. Сякаш всеки момент ще се разчупи в усмивка.
— Вие полицай ли сте? — пита той и хвърля пръчката с всичка сила. Кама Сутра хуква след нея. Хенинг вижда как малките лапички топуркат по меката трева.
— Репортер съм. Работя за един онлайн вестник, „Новините 123“.
— „Новините 123“.
— Да.
— Що за име е това?
Хенинг вдига ръце.
— Не ме питайте. Не съм го избирал аз.
— Но какво правите тук в този ранен час? Няма никой друг наоколо.
— Вие сте тук. Вие я открихте, нали?
Скагестад веднага се стяга. Повечето хора правят така, когато осъзнаят, че се канят да ги интервюират. Но той няма избор и трябва да отговори на всеки един от въпросите му. Все пак кучето му току-що го е нападнало, така че Хенинг изобщо не се чувства виновен за това, че го притеснява.
— Не искам да пишат за мен по вестниците.
— Няма да споменавам името ви.
Кама Сутра се връща, захапал пръчката. Скагестад грабва единия край и дръпва с всичка сила. Кучето отново започва да ръмжи и отказва да пусне пръчката. Скагестад е принуден да я хване с две ръце и да я изтръгне от устата му. Кучето се е задъхало, а езикът му се подава от единия ъгъл на устата. Кама Сутра сяда, но очите му нито за миг не изпускат пръчката. Скагестад отново я мята.
— Никога не бях виждал подобно нещо.
Хенинг му вярва.
— Какво става с тази държава? — продължава Скагестад. — Убийство с камъни в Норвегия? — Клати глава. — Обзалагам се, че са тези проклети имигранти.
Хенинг иска да каже нещо, но се спира. Както казваше Ярле Хьогсет: „Когато хората искат да споделят нещо, остави ги да говорят. Остави ги да говорят каквото си поискат. Дори и да не харесваш това, което казват.“
— Има твърде много имигранти тук.
Скагестад отново клати глава.
— Нямам нищо против да помагаме на хора, които са мизерствали в родината си, но ако искат да живеят тук, трябва да се съобразяват с норвежките закони и да уважават културата, традициите и начина ни на живот.
— Не можем да сме сигурни, че имигрант е извършил това — казва Хенинг.
— Нима? Никога преди не сме имали убийство с камъни в Норвегия.
Твърде рано е за дебат по въпроса с имигрантите, така че Хенинг сменя темата.
— Защо влязохте в палатката?
— Знам ли? Нещо ме накара да го направя. Предишния ден я нямаше, а аз идвам тук всеки ден, нали разбирате? Стана ми любопитно.
— Видяхте ли някого?
— Обикновено има хора наоколо, но близо до палатката нямаше. Нищо не привлече погледа ми, докато вървях към нея. Живея в Самвиркевайен.
— Можете ли да опишете местопрестъплението?
— Местопрестъплението?
— Да. Какво видяхте в палатката? Забелязахте ли нещо странно?
Скагестад рязко си поема дъх.
— Вече разказах всичко на полицията.
— Да, но може да сте забравил да им споменете нещо. Мозъкът е невероятен орган. Рядко си спомняме всяка подробност от преживяване, което ни е уплашило и шокирало. Но по-късно може да си спомним нещо, което преди не ни се е струвало важно. Нещо, което може да се окаже изключително важно.
„Звуча като полицай“ — мисли си Хенинг. Но Скагестад се впечатлява от думите му и се замисля.
— Може да е нещо напълно невинно. Звук, миризма, цвят — продължава Хенинг.
Нещо кара изражението на Скагестад да се промени. Изведнъж тялото му се сковава, сякаш е бил ударен от гръм.
— Всъщност има нещо, което си спомних току-що — казва той и поглежда към Хенинг. Кама Сутра се връща, но Скагестад не обръща внимание на кучето. — Забелязах го, когато влязох в палатката, но после ми е излетяло от ума.
— Какво? — пита Хенинг с вълнение в гласа.
— Миризмата — отговаря Скагестад, спомняйки си. — Въздухът беше спарен, както обикновено става в палатка. Но имаше и нещо друго.
Изведнъж той избухва в смях. Хенинг е озадачен.
— Малко е унизително — казва мъжът.
Хенинг изпитва непреодолим копнеж да го зашлеви в лицето.