— Какво е унизително? — пита нетърпеливо той.
Скагестад клати глава, все още усмихнат. След това го поглежда право в очите.
— Миришеше на афтършейв.
— Афтършейв?
— Да.
— Не на парфюм?
— Не. На афтършейв.
— Абсолютно сте сигурен?
Старецът кимва.
— Как можете да бъдете толкова сигурен?
— Точно това е унизителното — отговаря той, но не пояснява думите си. Хенинг решава, че от него ще стане прекрасен мъчител в Гуантанамо.
— „Романс“ — казва Скагестад.
Хенинг няма никаква представа за какво говори той.
— От Ралф Лорън — продължава старецът.
— От къде…
— Аз самият го използвам. Подарък от внучка ми. Затова разпознах миризмата.
— Силна ли беше?
— Не. Много слаба. Но имам добро обоняние. И както вече казах, аз самият го използвам понякога, когато излизам на… ами… срещи.
Кама Сутра отново започва да ръмжи. Скагестад хвърля пръчката. Бягане, плюнчене, дъвчене, бягане.
— Струва ми се, че дамите го харесват.
Усмихва се. Този път Хенинг не иска Скагестад да пояснява думите си. Изведнъж старецът става сериозен.
— Горкото момиче.
— Забелязахте ли нещо друго в палатката?
— Не мислите ли, че това, което видях, е достатъчно?
— Да, да. Но всяко нещо може да се окаже важно.
— Вярно е. Не, май нямаше нищо друго.
Известно време стоят в мълчание.
— Няма да напишете това във вестника си, нали? Как му беше името…
— „Новините 123“. Не, няма.
Скагестад кимва и му благодари. След това плясва с ръце и казва:
— Е, приятно ми беше да се запознаем. Време е да се прибирам вкъщи. Имам нужда от кафе и цигари.
Хенинг му махва за довиждане, мислейки си, че току-що е открил важно парче от пъзела благодарение на Турбьорн Скагестад.
Ярле Хьогсет сигурно се усмихва в гроба.
33
Има няколко часа за губене преди срещата си с Ингве Фолдвик, така че се запътва към офиса. Прави го с чувството, че денят е започнал добре. Чувство, което изпитва много рядко.
Решил е да не ходи на работа няколко дни, но сега не може да се върне вкъщи. Изтощеният дежурен редактор е на бюрото си, когато Хенинг пристига. Млада жена седи с гръб към него. Дежурният редактор го вижда и очите му се разширяват, но не казва нищо. Хенинг знае, че са му казали какво се е случило през последните двадесет и четири часа. Сигурно е изненадан да го види на работа толкова скоро.
Хенинг също е изненадан. Изненадан от това, че не изпитва нужда от отпуска. Сигурно просто иска да има нещо, с което да запълва времето си, нещо, което да отвлича вниманието му от Това, За Което Не Мисли. Винаги е бил такъв. Когато захапе нещо, няма пускане.
„Доктор Хелге сигурно ще се разтревожи, ако ме види сега“ — мисли си той.
„Не се натоварвай твърде много, Хенинг. Първите няколко седмици го раздавай по-спокойно.“
Да го раздава по-спокойно. Да бе.
Хенинг натиска копчето и чака двадесет и девет секунди, след което занася чашата с горещо кафе до бюрото си. Включва компютъра си. В офиса е тихо. Единствените звуци са спорадично тракане на клавиатура и гласовете от телевизора на бюрото на дежурния редактор. Звучи като CNN. Извънредна емисия.
След около минута Хенинг влиза в интернет. Не му отнема дълго да установи, че през нощта не се е случило нищо важно. Статията му за Тарик Мархони все още е водещата новина на сайта им. От дясната колонка на заглавната страница Хенинг разбира, че това е най-четената статия през последните двадесет и четири часа.
Кликва, за да се увери, че са я отпечатали както трябва. Сръбва от кафето, но когато страницата се зарежда, едва не го изплюва. Зяпва монитора с невярващ поглед. Сложили са името му, а до него се мъдри негова снимка. В самата статия има втора негова снимка.
Хенинг скача на крака и се насочва към дежурния редактор, който се стряска от рязкото му появяване. Не казва нищо, но се изправя в стола си.
— Ти ли пусна статията ми? — пита Хенинг.
— Статията ти?
— Да, статията за Тарик Мархони.
— Кога си я изпратил?
— Снощи.
— Моята смяна започна в полунощ, така че не съм бил аз.
Хенинг клати глава и псува.
— Някакъв проблем ли има?
— Разбира се, че има проблем. Не трябваше да слагате името и снимката ми.