— О, да. Съмнявам се някога да е отказвала покана за купон.
— Каква е атмосферата в института?
— Добра. Много добра, струва ми се. Всички от курса на Хенриете се разбират много добре. Нашата преподавателска философия е да позволяваме всичко в творческия процес. Насърчаваме студентите да се отпускат, да изоставят задръжките си и да дават всичко от себе си. Ако се боиш от мнението на хората около себе си, няма как да постигнеш това. Това е алфата и омегата на творческия процес. Първото нещо, което трябва да направиш, е да преодолееш срамежливостта си.
Хенинг размишлява дали самият той да не кандидатства, но бързо прогонва тази мисъл и се връща към реалността.
— С други думи, не е имало завист?
— Мисля, че не. Въпреки че преподавателите не знаят всичко — отговаря Фолдвик и се смее.
Изведнъж той осъзнава значението на думите му.
— Мислите, че затова е била убита? — пита той. — От завист?
— В момента нямам представа.
„Звуча като ченге“ — мисли си Хенинг. Отново.
— Мислех, че вече са арестували приятеля й за убийството?
— Той е само заподозрян.
— Да, но кой друг би могъл да го е извършил?
Хенинг иска да отвърне: „Защо си мислите, че съм дошъл тук?“, но се отказва. Иска приятното чувство да остане възможно най-дълго. Но вече усеща, че Фолдвик става подозрителен.
— Не отричам, че може да има конфликти между студентите, но това е нещо нормално за творчески настроените хора, които имат различни идеи за един и същ проект.
— Може би някои от студентите ви са по-настойчиви в прокарването на идеите си от други?
— Не, не бих казал.
— Не бихте казали или не знаете?
— Не знам. И не съм сигурен, че бих ви казал, ако знаех.
Хенинг се усмихва вътрешно. Не е разтревожен от промяната в атмосферата на разговора им, настъпила през последните няколко минути.
— Разбрах, че продуцентска компания е купила правата на сценарий, който тя е написала.
— Да, това е вярно.
— Коя компания?
— Наричат се „Открийте Разликата Продъкшънс“. Добра компания. Сериозна.
Хенинг си записва името.
— Нормално ли е студенти да продават своите сценарии на сериозни продуцентски компании, преди да завършат?
— Случва се. Има много продуценти, които отчаяно търсят свежи, вълнуващи таланти. Но трябва да призная, че повечето подобни сценарии не са особено добри.
— Казвате, че някои от вашите студенти се опитват да учат занаята и едновременно с това да го практикуват?
— Точно така. Някои от тях дори смятат, че тук само си губят времето, вместо да са в истинския свят, да правят филми, да продуцират, да пишат.
— Значи говорим за хора с голямо самочувствие?
— Нещо нормално за повечето амбициозни хора. Странното е, че обикновено най-талантливите хора имат най-високо мнение за себе си.
Хенинг кимва. Няколко секунди двамата мълчат. Вниманието му е привлечено от вестникарска статия, сложена в рамка и окачена на стената. Статията е от „Дагсависен“. Има снимка на младо момче. „Сигурно е синът на Фолдвик“ — мисли си Хенинг. Същата уста, същия нос. Момчето изглежда на не повече от петнадесет-шестнадесет години. Заглавието на статията е „Шифърът на Леонардо за млади хора“. В статията се казва, че Стефан Фолдвик е спечелил състезание със своя сценарий.
— Виждам, че любовта към киното се предава по наследство — казва Хенинг и сочи към статията. Това е нещо, което често прави по време на интервюта — насочва темата на разговор към някакъв предмет, за предпочитане от личен характер, за да може по-бързо да опознае човека, когото интервюира. Трудно е да вземеш добро интервю, ако говориш единствено по същество. Възможно е, разбира се, но е много по-лесно, ако първо пробиеш защитната стена, която всеки човек изгражда около себе си. Трябва да откриеш нещо, което събеседникът може да обсъжда свободно и без задръжки, за предпочитане нещо, към което и ти изпитваш интерес. И винаги е добра идея да разкриеш информация от собствения си живот, за да превърнеш интервюто в приятен разговор. Събеседникът ти трябва да забрави, че го интервюират. Често се случва репортерът да научава най-важната информация от неща, казани спонтанно и непринудено.
Хенинг се надява, че точно това ще се случи с Фолдвик. Той поглежда към статията и се усмихва.
— Да, често се получава така. Стефан спечели състезанието, а бе само на шестнадесет.